(Едно есе, което тръгва от личното към психологичното пространство)

Не обичам да чакам. Не обичам да чакам на автобусни спирки. Не обичам да чакам закъсняващи хора. Не обичам да чакам случването на каквото и да е.

Това звучи като вид хиперактивно поведение. Да действам, да не спирам, да се движа. Застоят е смърт. Движението е надежда, среща и бягство от страха. Винаги в движение. Рядко в покой. Само когато „батериите” са напълно изтощени. Чакането в този си аспект е притеснително.

Разбира се, има и очакване с трепет, очакване, изпълнено с надежда за нещо хубаво (като новогодишните очаквания, например). Но е краткотрайно. Винаги в мен е побеждавало онова притеснително очакване, тревожност от вероятното случване. Никога не съм се замисляла от къде идва.То беше част от мен – очакването.

Запознавайки се с психологията, получих отговори на много въпроси. Вероятно за тази нетърпимост към очакването също има отговор и той се крие назад във времето.

 Според мен нетърпимото очакване днес е реакция на травма в детството, свързана с изоставяне. Нетърпимостта (или бързането) е в следствие на вечното очакване на малкото дете – „Кога ще дойде мама? То чака, без да знае колко, защото времето за него е относителна категория. Раздялата с майката може да е за ден, два, месец, години, цял живот. За детето този времеви отрязък е изпълнен с очакване, болка, неразбиране. То чака, защото в най-ранна възраст (до 3 г.) майката е неговият свят. „Мама и аз сме едно”. Боли го, защото тя липсва. Не разбира защо я няма. Най-вероятно майката има „достатъчно добра” причина за отсъствието си, но за детето тя е неясна. То разбира, че я няма. Разбира, че трябва да чака, незнайно до кога… И това му причинява болка, неудобство, тъга… Детето пораства. Превръща се в разумен възрастен, знаещ за причините на отсъстващата майка. Възрастният знае, разбира, прощава, но… Очакването си остава. Той продължава да очаква всеки момент от ежедневието си като потенциално неясен и съответно опасен за него.

За да се предпази, човек си създава защитен механизъм – отказва да очаква – действа. Действа без да спира. Но, човекът е социално същество и зависим от обстоятелствата. Понякога се налага да спре, да почака. И в този момент травмата от детството се събужда. Възрастният се чувства тревожен в очакването, защото го свързва с онези ранни мигове на раздяла с майката.

Във времето, когато детето е било цялост с майката и е загубило тази цялост, се е почувствало застрашено.Това дете още живее във възрастния. Затова очакването е нетърпимо. Необходимо е той да успокои детето в себе си, да го подкрепи и да се раздели с него, защото вече е пораснал.

Порастването е процес и е необходимо време за случването му. Когато сме възрастни, също имаме нужда от подкрепа. Тази подкрепа може да получим от терапевт, който да ни следва по пътя на израстването, за да излекуваме детето в себе си и да приемем очакването със спокойствие.

 

© Айтен Мустафова - психолог