Страхът и негативните емоции често са фактор, влияещ върху поведението и функционалните решения, взимани от личността.
Много често, да не кажем – почти винаги, в проблематиката на паник атаките, обсесивното разстройство и др. имаме нещо, подобно на айсберг. Видима част – текущият проблем, симптоматика и др. и „подводна“, която реално дава основата и върху която почива видимата част.
Често се оформя следната „травматична визитка“ (не включва всички възможни варианти):
⦁ продължаващи във времето лични затруднения, семейни проблеми, тормоз, които са генерирали много негативни точки в личността на клиента;
⦁ възможно е да присъства алкохолна, хазартна или друга зависимост;
⦁ живот в бедност, лишения, загуба на родител и/или друг родственик;
⦁ липса на валидация от родителите и/или невъзможност за идентификация със съответния пол;
⦁ продължили дълги години заболявания на член от семейството или друг значим възрастен;
⦁ развод между родителите или компрометирана семейна система;
⦁ данни за насилие (включително сексуално), игнориране или други действия, водещи до обезценяване на човешката личност;
⦁ други.
Объркването
Нещо, което е много важно и е нужно да се съобразим в началото – объркването на клиента. Неговите мисли са в хаос, стигнал е до „задънена улица“ от която не вижда изход. Съзнанието му трескаво търси варианти, а идеята за терапията на моменти дава плаха надежда. Но тя (терапията) също е и източник на негативи – „дали попаднах на добър специалист, ще ми помогне ли, разбере“… личността и поведението на консултиращия влияят и предизвикват много емоции, мисли.
Проблемите на клиентите не лежат истински в „днес“, а назад – в миналото. Разбира се, те имат влияние в настоящето, но източника не е там. Понякога хората не са напълно готови да работят веднага с миналото и е възможно да се тръгне първо от объркването. Разбира се сега на думи изглежда много лесно, но истината е, че за всеки човек трябва да направиш това отделно, по нов начин, което често е изтощаващо и за теб самия. Трябва да се избере посока.
Подкрепящите действия
Трябва да се отчете текущата проблематика, като кореспондираща и с практиката на психиатъра. Знам също, колко трудно може да бъде понякога решението да се потърси този специалист. Мисля че всички ние, поне в нашата страна, трябва да знаем повече и да сме адекватни към съвремието, по отношение на тази здравна грижа. В някаква степен се опитвам да го правя, поне с хората, с които работя (разбира се, не се налага за всеки отделен случай) – за да могат да направят информиран избор.
Съмненията пред терапевта. Кои фактори подхранват същите ?
Бих ги разделил в две големи категории – външни и вътрешни. Т.е. тези, които идват от реакцията и поведението на клиента и другите, които са повече в полето на терапевта и се отнасят за него. Нека ги разгледаме:
⦁ външни – с колко ресурс разполага клиента, към този момент – все пак хората не са еднакви. Колко е открит и ако не – защо? Какви са очакванията му – много често една терапия е неуспешна, защото има разминавания именно в тази част. Какво е поведението, в терапията и какво всъщност говори то? Това са все неща и разбира се – далеч не са всичките, които трябва да се анализират, но и поставят на масата, без това бъде критично и нараняващо.
⦁ вътрешни – пред истински загриженият специалист съмненията и объркването са неизменна част – поне според мен. Дали помагаш достатъчно, как те приема клиентът, как да оправдаеш доверието му. Дали не пилееш излишно финансовия му ресурс и дали всъщност трябва да продължиш да работиш с него? Дали си на път да се откажеш, понеже се чувстваш неуверен, или осъзнаваш, че тук ще са нужни години работа, без гаранция за ясен резултат. Как да обясниш всичко това, правилно, без да нараниш и дали всъщност ако се откажеш това няма да е дори още по – лошия вариант? Къде се намираш ти самият в цялото това море от проблеми и неясноти, където нищо не стои там, където би трябвало да е – дори и резултатните алтернативи бързо биват разгромени от нещо, което е нямало как да очакваш.
Нека бъдем реалисти – обмислянето за край на терапията в самото начало е неприятен, но понякога нужен сценарий, който не можем просто да подминем. Но също така това трябва да е последният вариант, тогава, когато са отхвърлени всички останали.
Какво тогава може да помогне?
Това, което трябва да ни води е именно последното изречение, по – горе. Добре е да се обсъдят честно с клиента вариантите. Ето нещо наистина важно – доверието често ражда доверие, а честността – честност. Потенциалните отправни точки биха могли да са :
⦁ съзнателно търсене на възможности;
⦁ разбирането, че стъпките трябва и да се проверят;
⦁ знанието, че дадена проверка не означава провал, а тест, отправна точка;
⦁ фискирането на конкретна, ясна и постижима цел.
Картините от миналото са често разпръснати в съзнанието на хората. Знаем, че трябва да подредим този хаос. Той извиква неприятни спомени и усещания; решения, понякога окачествени от клиента като лоши; чувства за вина, че не е направил достатъчно – все неща, които хората искат да споделят, но това не рядко влиза в разрез с техните убеждения. Вярват, че силният човек се справя сам, а не хленчейки и мрънкайки да ходи при някого, да му решава проблемите. Слабостта и страха са нещо, което клиентите ненавиждат и това само по себе си спомогства да се формира блокираж, в нашата работа.
Страхът и контролът
Хората, с които работя, обикновено се чувстват спокойни, когато имат чувството за контрол. Понеже мислите за миналото изваждат негативни емоции, те са свързвани с липсата на контрол. Паник атаките в настоящето също лишават от него. Вярваме, че имаме контрол, тогава, когато владеем настоящето.
Затова се замислих за функцията на страха. Той дава фалшивото чувство за контрол – т.е. „ако не мисля за миналото няма да се чувствам тревожен, а щом мога да контролирам как се чуствам, значи разполагам с контрола, принципно“.
Горенаписаното е нещо от изключително значение. То кара човек да вярва, че настоящето, което не го устройва изобщо е за предпочитане, пред възможността да разбира и асимилира миналото, което е травматично. Тъй като тази травматичност събужда неприятни усещания, то усилията са насочени към това да не се случи, но на база на страха от неприятните усещания. Или функцията на страха е да ни лиши от възможността за контрол, заменяйки го с измамното усещане за такъв. Ние си мислим, че имаме контрол, но на свой ред той е управляван от страха.
В една от сесиите с мой клиент разглеждахме метафора, в която страхът беше като „непоканен гост“, в къщата. Той идва и си отива, когато пожелае, взима си по нещо от дома, без да е питал, въобще – прави, каквото си иска. Тази метафора направи силно впечатление на клиент, впоследствие той сподели, че много се е ядосал на страха и на себе си, че му е дал толкова голяма свобода.
Четирите „канала“ на травматичност
⦁ картината (визуалната част);
⦁ негативната когниция;
⦁ емоциите;
⦁ телесните усещания;
Говоря за каналите в контекста на EMDR терапията, с които тя работи доста активно. За да не звучи неразбираемо нека кратко поясня – за дадена травматична ситуация от нашия житейски опит ние си спомняме понякога. В този спомен е възможно да се открояват:
- действия и моменти случили се по времето на тази ситуация (или за краткост – картината, видимата част);
- емоции – когато си спомним за това отново ние се разстройваме;
- телесни усещания – спомняйки си за това събитие получаваме сърцебиене, стягане в корема и т.н.;
- поддържаме негативно вярване – „аз съм виновен, аз съм слаб/слаба“ – т.е. негативна когниция.
Знаем, че някои от „каналите“ са блокирани затова съветвам човекът, с който работя, да търси алтернативни възможности, доколкото това е възможно.
Например, мой клиент започна да прави малки скици, на различни моменти от живота си. Казваше, че чрез тях му е по – възможно да мисли за миналото, без да се чувства толкова напрегнат, в настоящето. Продължи да рисува и направи заключението, че има различни „групи“ от опит. Неща, които създават ниво на нестабилност/негативност, както и обратното.
Надявам се виждате, колко е важна комуникацията, но и конкретните усилия, от страна на самия човек. Всъщност той вършеше една много сериозна работа, самостоятелно и вече беше доста по – възможно да наричаме нещата с истинските им имена. Понякога избираме да направим сесия, с фокус бъдещите предизвикателства, по отношение работата с миналото. Знам, че звучи малко объркано, затова ще се опитам да обясня:
ЕМDR приема, че за нашето съзнание всичко се случва сега, в момента; ние мислим за миналото – това, което се е случило, да кажем преди четири или пет години. Спомняме си факти, събития, емоции. Да, те са в миналото. Но сега, когато в момента мислим за тях ние се разстройваме – отново тук, сега, в този момент.
Мислейки за предизвикателствата в бъдещето (представете си човек, който се страхува да шофира на дълги разстояния. Предстои му след две седмици да пътува до точка, отдалечена на 400 километра. След две седмици – бъдеще време. Независимо от това, сега, когато мисли за това бъдещо събитие той се чувства разстроен.
Вярвам, че след тези примери стана по – ясно. Това дава възможност, независимо, че не работим директно с миналото, все пак се изчистят някои несигурности, блокажи и съмнения. Използването на ЕМDR наистина дава възможности.
Работа с патерните
Благодарение усилията на клиента обикновено успяхме да набележим някои патерни (модели), както и да видим малко „по – ясна картина“; да сглобяваме своите собствени разбирания за това, как е започнало всичко и начинът, по който рефлектира в настоящето.
Например, друг мой клиент е трябвало да поеме твърде много отговорност, в своите детски години. Наблюдавал се е някакъв алианс между майката и другото дете в семейството и макар, че са поддържали отношения тези различия са изиграли своята роля. В последвалите периоди до зрелостта клиентът остава съвсем сам, в емоционален аспект. Навършвайки пълнолетие решава да напусне града и да се опита да изгради своят нов живот, запазвайки известни отношения със семейството. Въпросът е, че ние не правим своите наблюдения и/или осъзнавания наведнъж; нямаме график или разчертаната времева рамка. Животът ни предлага много възможности да направим това, но не и точният начин, по който да се случи.
Клиентът успя да анализира за себе си дисфункционалната комуникация, която е поддържал в годините със семейството си и която всъщност е била повод за неговото негодувание и протест. В хода на сесиите той осъзна, че тяхното функциониране попада в зоните на един модел, който постепенно се оформил, като масив и съответно е продължил по този начин в годините. Клиентът разбра, че не може да промени модела самичък и за това е нужно желанието и активното участие на хората, упражняващи този модел – нещо, за което същите на този етап нямат нямат нито желанието, нито разбирането. Това, което му оставаше беше – осъзнавайки тези неща, да се погрижи за себе си и за своите емоции, да се съхрани и продължи напред. Едно от най – значимите неща в този период бе ясното отбелязване, че в порядъка на близо 16 години клиентът е живял практически без възможността за избор – той е трябвало да реагира в ситуации, пред които е изправен и някак си да се справя с тя, с цената на самообвинения, несгоди и лични разочарования. Към него момент (а и сега също) вярвах, че това е основна линия, по която трябва да се върви, за да може да се наработва „новият модел“ в който клиентът има правото на избор.
Между новото и старото
Горенаписаното звучи добре и ако това бе само теоретично описание, то някак си всичко щеше да си е на мястото. Но аз ви обещах, че ще говоря през практиката, затова нека видим, какво се случва по – нататък.
Оказа се, че той – въпреки желанието си, не е готов да скъса връзките със старото. Въпреки, че само по себе си правото на избор и правото на изразяване на емоциите се разглежда като нещо положително, за него това е нещо много ново и плашещо. Той не се чувстваше сигурен в желанието си да наработва новия модел, въпреки осъзнаването, че старият не е добър. Това го вкара в чувства на вина и самообвинения, че не се старае достатъчно в сесиите, въпреки, че аз многократно подчертах, че разбирам и приемам неговият вътрешен конфликт. Той обаче продължаваше да се ядосва на собствената си упоритост и продължи да се самообвинява, че не полага достатъчно усилия. Предложих му да си вземе известно време – толкова, колкото е нужно, за да помисли в спокойна среда и да подреди мислите си.
Скъпи читатели, надявам се виждате колко различна може да бъде работата с всеки един човек. Често това, което работи при един клиент, не се получава добре при друг и обратно. Тази публикация имаше за цел сравнително кратко да ви преведе през различни пътища и да открои колко важни са нагласите, страховете, желанието и мотивацията, в съвместната работа.
Терапията не е просто процес на задействане на стъпки – тя е по свой начин „жив организъм“, който има своите добри и лоши моменти, правилни и грешни стратегии. Често комплексна е архитектурата на една травма и съответно – комплексна следва да е и работата по нея. Осъзнавам, че този материал надали е изчерпателен и достатъчен, но вярвам, че той успя да засегне едни от най – съществените точки и да открои важни моменти.
Ако материалът ви е допаднал, то може да го споделите, за да достигне до повече хора.
Автор: Психолог Станимир Стойков, гр. Ямбол.