От психотичната защита до психосоматичния взрив – невробиологичният и психологическият път на непрочетената емоция.
Основната мисия на психичния апарат
Психиката ни има една основна функция – да ни предпази от непоносимо страдание и психологически срив. Когато казваме това, нямаме предвид битовото страдание като тъга, разочарование, неудовлетвореност, а по-скоро психичното страдание като свръхнапрежение, което е толкова силно, че претоварва нервната система и заплашва да я разруши.
Най-дълбоките ни, примитивни пластове на психиката, нашето подсъзнание, не се интересува от това дали сме щастливи, морални и дали водим смислен живот. Тази част от психиката ни се интересува само от нашето вегетативно оцеляване, за нея е важно просто да останем живи.
Когато определен психичен ефект е толкова силен, че не може да бъде преработен, той се преживява като пряка заплаха за физическото ни оцеляване - психиката ни започва да възприема емоционалната болка като реална биологична заплаха и задейства своите защити. Така психиката ни предпазва от непоносимото психично страдание, от разпадането на Аз-а, за да ни запази вегетативно живи.
Различните видове защити се изграждат в различен период от развитието на човека и понякога са толкова неочаквани, че изглежда да носят по-голямо страдание, от това, от което предпазват.
„Етажите“ на психичната отбрана (Градация на защитите)
С раждането си човек постепенно започва да изгражда своите психични защити.
Как се случва това на физиологично ниво? Външно събитие (или вътрешна мисъл) задейства амигдалата - онази част от мозъка в слепоочните дялове на мозъка чиято задача е непрекъснато да сканира средата за опасности. При най-малкия знак за заплаха амигдалата изпраща мигновен сигнал към тялото за отделяне на стресови хормони (като адреналин и кортизол). Така тя активира тялото ни много преди съзнателният ни ум да е разбрал какво точно се случва.
В зависимост от периода на ранното ни развитие, психиката ни изгражда три основни „етажа“ на защита
Във възрастта между 0 и 1,5 човек изгражда своя 1-ви етаж на защита:
Психотично ниво на защита
Когато сме твърде малки все още нямаме изградени сложни психични защити. Ако средата, в която живее и израства малкото бебе не откликва на нуждите му, то преживява това като заплаха за физическото си оцеляване. Ако реалността съдържа толкова смазващо страдание или конфликт, че психиката е пред биологичен срив, тя е готова да разруши връзката с реалността (и да се прояви психоза в бъдеще), за да спаси биологичния живот. Налудността създава нова, паралелна реалност, в която Аз-ът може да продължи да съществува физиологично без да бъде нараняван от твърде суровата действителност. Психиката избира лудостта пред пълната биологична смърт.
Проявите, които има при този тип защита са налудности, халюцинации, създаване на алтернативна реалност като последна защита на Аза.
Както Фройд пише, налудността не е самият симптом на болестта, а опит за самолечение.
2-ри етаж: Гранично ниво (Хаос, крайности и разцепване)
Второто ниво на защита са т.нар. гранични защити – ако човек е формирал този тип защити той възприема реалността, но липсва емоционалната регулация. Това означава, че човек често няма сили да се справи със сложни емоции и му е трудно да удържа амбивалентността, противоречивостта на този свят.
Това се проявява чрез т.нар. разцепване - мисленето е черно-бяло, а светът и хората се възприемат или като „абсолютно добри“ или като „абсолютно лоши“. При този тип изградена защита преживяванията обикновено са в крайностите: животът на човек е изпълнен с мигове на помитаща любов и идеализация, последвани от пълно отхвърляне и обезценяване на другия, импулсивност в решенията и силен страх от изоставяне.
3-ти етаж: Невротично ниво (Театърът на ума)
Най-зрялото ниво на психичните защити е т.нар. невротично ниво. Тук психиката вече е изградила устойчива структура и е създала вътрешно-психичен буфер. Когато се появи конфликт, обикновено той остава да живее в съзнанието и мислите.
Този тип защити се проявяват най-често чрез тревожност, перфекционизъм, фобии или натрапливи мисли. Те са психологическите защити (буфери), които поемат удара, за да съхранят същността ни, превеждайки напрежението на езика на символите и мислите.
Какво се случва, когато невротичният буфер липсва?
Естественият, здрав път на една емоция би трябвало да бъде следният:
-
ТЯЛО: Емоцията започва в тялото, където под действието на хормони се предизвиква усещане
-
ПСИХИКА: усещането преминава в психиката, която му дава думи, разпознава го като конкретна емоция и му придава смисъл.
-
ДЕЙСТВИЕ: Емоцията се превръща в действие - тя ни подтиква да изразим нуждата си, да поставим граници или да потърсим утеха, с което, напрежението се разтоварва.
Когато възникне телесната реакция, здравата психика я „изтегля“ нагоре, а не я оставя в тялото. При развита невротична организация, човек може да премисля, мечтае, сънува, говори, плаче, ядосва се, развива метафора. Така психиката преработва телесната енергия в психологически материал и я довежда до действие.
Кога тялото става ПОСЛЕДНА инстанция?
Когато психиката откаже или няма ресурса да извърши тази „преводаческа“ работа, тялото става последна инстанция. Умът не може да даде думи на физиологичното усещането, не може да го „преведе“ в мисъл или емоция. Тогава емоцията никога не напуска тялото и остава заклещена на първото си, чисто биологично ниво.
Психичният апарат „вдига ръце“ и оставя физиологичната аларма да гори безкрайно в тялото. Тялото остава единствената възможност да удържи напрежението, защото няма на кого по-горе да го предаде.
В гещалттерапията това се нарича ретрофлексия - задържаната емоционална енергия, която не може да отиде навън (чрез изразяване, действие, сълзи, думи), а се обръща обратно срещу собствения организъм.
Как се появява психосоматиката?
Определен дразнител активира амигдалата, която предизвиква хормонална буря от веществата (кортизол и адреналин) и съответни телесни сигнали. Ако умът не успее да „улови“ тези сигнали и да ги „преведе“ в думи или символи, те остават „заключени“ в тялото.
И тъй като няма как да бъдат преработени, успокоени и оттеглени, те продължават да действат, проявявайки се в психосоматично заболяване. Тъй като психиката „мълчи“, тялото поема удара. Емоционалното напрежение заобикаля съзнанието и удря биологията:
- задържаният гняв може да се превърне в хипертония или язва;
- потиснатите страх и тревожност - в автоимунни реакции или екземи;
- неизплаканата мъка – в бронхиални спазми, задух и стягане в гърдите.
Ролята на терапията
Целта на терапията не е просто да „премахне“ физическия симптом, а да помогне на човек да възстанови контакта със себе си. Това преминава през няколко важни стъпки:
-
Осъзнаване на телесните усещания: човек се научава отново да усеща тялото си - понякога това е изключително трудно и отнема много време, защото голяма част от хората живеят изцяло „в главата си“ и са откъснати от телесното си Аз)
-
Даване на думи (Вербализация): за да се свържат биологичното и психичното и да назове настоящата емоция;
-
Изгражда по-зряла психична структура: напрежението/усещането не остава на ниво тяло, а се извежда до осмисляне и действие, и по този начин се разрежда и отслабва.
Болестта не е враг, а сигнал. Тялото е част от цялостната личност и действа така, че да е в защита на живота. Дори понякога да прави това чрез болестта.
Виолета Тодорова – психолог и психотерапевт; град Бургас