„Войната“ между учителите и родителите често е сред основните теми, обсъждани в Интернет пространството. Под всяка статия, отразяваща резултатите от Националното външно оценяване или Държавния зрелостен изпит по български език и литература, двете страни безпощадно се замерят с обвинения относно кой е виновен за неграмотността и безхаберието на днешната младеж.
Под целия този огън от словесни атаки, някак се губи същината на проблема и начините за неговото разрешаване. Играта на „Ти си виновен, а не аз“ продължава, а с нея и деградацията на младото поколение.
Проблемите са като плевелите - за да може да се реши даден проблем, първо трябва да се намери неговият корен, причината или причините за неговото възникване. В случая с битката между родителите и учителите, за да определим „виновника“, е добре да знаем кой каква функция има в живота на детето.
Родителите са първият, а до около втората година и основният, досег на детето до заобикалящата го среда и социума. На базата на примера, който получава от тях, то изгражда своите възприятия за себе си и за околните, както и своята ценностна система. Започването на посещаване на детска градина разширява познанията на детето за света и междуличностните отношения, там то се сблъсква с деца с различни от неговите ценности и начин на поведение, като често им подражава от любопитство. И именно тук идва ролята на възпитателя в детското заведение – да бъде медиатор, който да помага на децата с изработването на здравословни стратегии за справяне с конфликти, да поощрява положителните прояви и при нужда да „наказва“ отрицателните такива. Възпитателят е човекът, който трябва обективно да сведе наблюденията си върху детето до вниманието на родителите, тъй като, както е и при възрастните, в различна социална ситуация, децата са склонни да се държат по различни начини (например – вкъщи детето е спокойно и послушно, а в детската градина – не е или обратно). Общуването между родител и възпитател трябва да е градивно, открито и с единната цел – доброто на детето. Нито едните, нито другите не бива да изпитват страх да изкажат притесненията и наблюденията си. Често обаче именно това е началото на „войната родител срещу учител“. Учителите не се съобразяват с дадени изисквания от страна на родителите (напр., да не се пуска телевизия на децата), а родителите напълно отхвърлят възможността да допускат грешки при възпитанието и отглеждането на децата си (напр., родителят употребява нецензурни думи или е вербално агресивен, но не приема, че именно това е причината детето му да прави същото, а обвинява възпитателя или останалите деца).
Наличието на възпитател в детското заведение категорично не означава, че работата на родителя в това отношение е приключила. Напротив. Прибирайки се вкъщи, детето отново наблюдава и взема пример от родителите си – ако вижда, че те четат, то също го прави, но ако те постоянно са с телефон в ръка, то и детето ще го иска, ако мама и тати се карат, а не обсъждат проблемите си, така ще прави и то. Ако родителите не дадат правилната основа (възпитание) на детето си през прословутите „първи седем години“, след това с всяка следваща година ще става все по-трудно да се изградят необходимите навици, умения и качества.
Със започването на първи клас основата е поставена, новата задача на родителите е предимно да наблюдават, насочват и подкрепят децата си, работейки отново съвместно с учителите, чиято пък роля е да обучават, а не да възпитават. Тук пак ключова роля играе комуникацията между учителите и родителите – да се види къде детето има трудности, защо ги има, какво може да се направи. Факт, за някои предмети или уроци часовете в училище не са достатъчни. Факт, на някои деца им е по-трудно да разберат и дадена материя. Факт, някои учители въобще нямат място в училище. Факт, голяма част от родителите не помагат на децата си с домашните (поради липса на време/знания/желание/заинтересованост). Но, обикновено, вместо да се търси решение, това се превръща във фаза две на „войната“. „Учителите не обясняват“, „На учителите не им се занимава“, „Родителите не се занимават децата“, „Родителите не отделят време за децата и само изискват“ – това са част от любимите снаряди в арсенала на двата лагера. Тъжното е, че във всеки от тях има по доза истина. Малко хора обаче са готови да се вслушат и да променят нещо в себе си.
И така трудностите на детето се подминават с класическото "то ще навакса". Ами... не, няма. Ако до 4ти клас детето не се е научило да учи, няма и да го направи, ако до 7ми клас не се е научило да пише правилно, не разчитайте на гимназията. Неслучайно има класове – всеки следващ надгражда предходния, а не го повтаря, защото „някой си го е пропуснал“.
Да се разчита, че един подрастващ ще седне да наваксва материала от прогимназията е меко казано наивно. В този момент, колкото и добре да преподава учителят, колкото и заинтересован да е родителят, влиянието им все повече започва да клони към минимум. Да, и двете страни са в състояние да подпомогнат или да попречат на учебния процес (в някои случаи дори могат изцяло да откажат подрастващия да учи по даден предмет), но същинската работа вече е основно в ръцете на детето.
Та в крайна сметка – във войната родители срещу учители – кой е виновен?
Автор – психолог Васимира Марковска