Първобитният човек често се възприема като същество, ръководено почти изцяло от инстинкти. Но археологията, антропологията и еволюционната биология показват, че той е имал напълно формирана психика – различна от нашата, но достатъчно сложна, за да постави основите на човешкото развитие.
Психиката на ранните хоминиди е била тясно свързана с оцеляването. Емоции като страх, гняв, привързаност и радост са му помагали да реагира бързо на заплахи, да се свързва с членовете на групата и да се учи чрез наблюдение и имитация. Първобитният човек е притежавал и елементарни когнитивни умения – можел е да планира краткосрочно, да разпознава модели в природата, да изработва оръдия на труда според нуждите си.
Археологическите находки свидетелстват за наличие на символно мислене. Пещерните рисунки, гравюрите и първите ритуали показват, че човекът е започнал да развива въображение и абстрактни представи. Погребалните практики подсказват за появата на духовност или поне на разбиране за смъртта като нещо различно от ежедневието.
Социалната психика е била силно развита. Животът в група е изисквал емпатия, сътрудничество, разпознаване на роли и йерархии. Тези умения не биха могли да съществуват без способността да се разбират емоциите и поведението на другите.
Разбира се, психичните възможности на първобитния човек са били ограничени. Езикът е бил в ранна форма, което е ограничавало абстракцията и дългосрочното планиране. Решенията често са били ситуативни, доминирани от инстинктите и непосредствените нужди.
Въпреки това първобитният човек не е бил „примитивен“ в психичното си устройство. Той е притежавал гъвкав ум, способност за адаптация и зачатъци на творчество. Много от неговите емоционални и поведенчески реакции живеят и в нас днес, макар и прикрити под пластовете на съвременната култура.
Автор: Слав Славов, доктор по психология