Валентин Атанасов - психолог и психотерапевт
В психологичната практика често се срещат юноши, които се самоопределят с негативни етикети като „лъжец“, „манипулатор“, „лош човек“. Тези самоназвания нерядко прикриват дълбок срам и автоагресивна вътрешна динамика, особено в контекста на нарушено доверие към родителите.
В един от последните дни на месец януари в кабинета ми влезе 17-годишен младеж, враждебен към родителите си след родителска лъжа, преживяна от него като предателство. Още с първите си думи той се самоопредели с изречението „Аз съм лъжец“. На пръв поглед това може да бъде интерпретирано като липса на морална рефлексия или манипулативна личностова черта. Опитът обаче ми показва, че подобни самоназвания често функционират като защитна идентичност, зад която стоят срам, уязвимост и автоагресия.
В юношеството идентичността е в процес на активно изграждане. Когато значимите възрастни нарушат базисното доверие, юношата остава без стабилна външна опора за саморегулация. В този контекст лъжата може да придобие няколко функции:
- защита от емоционално нараняване;
- запазване на контрол в асиметрични отношения;
- избягване на срам и наказание;
- средство за дистанция от болезнена привързаност.
Самоопределянето като „лъжец“ често не е гордост, а форма на предварително самообвинение: ако аз вече съм „лошият“, няма как другият да ме нарани допълнително.
Срамът е афект, който се преживява телесно и релационно. Той възниква не толкова от самото поведение, колкото от преживяното отхвърляне или обезценяване във връзката. При разглеждания казус срамът се проявява чрез:
- автоагресивни самоназвания;
- цинизъм и враждебност;
- отричане на нуждата от близост;
- демонстративно обезценяване на морални категории.
Важно е да се подчертае, че директните опити за „корекция“ на срама (напр. „няма защо да се срамуваш“) обикновено водят до засилване на защитите и идентификацията с негативната роля.
Автоагресията при такива пациенти рядко е свързана с директно самонараняване. По-често тя се изразява чрез вътрешен обвинителен диалог: „Аз съм лош“. „Не заслужавам доверие“. „По-добре да се ударя пръв“. Тази вътрешна агресия има парадоксална защитна функция – тя цели да предотврати външното унижение и повторното преживяване на предателство. В терапията е важно автоагресивната част да бъде разпозната като опит за самосъхранение, а не като враг, който трябва да бъде елиминиран. Ето защо и моите терапевтични насоки изградих върху:
1. Разделяне на идентичността от защитата.
Работата започва с ясно разграничение между личността и защитните стратегии. Лъжата се разглежда не като дефект, а като научено средство за справяне в небезопасна среда.
2. Работа с автоагресивния глас.
Когато вътрешният критик бъде изследван като „част“, а не като цялостна идентичност, се отваря пространство за рефлексия и самосъстрадание.
3. Работа със срама.
Срамът не се „обяснява“, а се преживява и трансформира във връзка, в която пациентът остава приет, въпреки агресията, лъжата и тестовете.
4. Микродози автентичност.
Вместо настояване за пълна честност, терапията насърчава малки, безопасни актове на автентичност, които получават корективна релационна обратна връзка.
5. Паралелна работа с родителите.
Родителската готовност да поеме отговорност за собствената лъжа, без рационализация и морализиране, е ключова за възстановяване на доверието.
Решаващият момент в терапията настъпва, когато юношата преживее, че може да бъде: ядосан, манипулативен, недоверчив, засрамен, и въпреки това връзката да остане. Именно това преживяване постепенно отслабва автоагресията и прави срама поносим.
За автора:
Валентин Атанасов е психолог и психотерапевт с дългогодишен опит в работата с юноши и техните семейства. В професионалната си практика се фокусира върху теми като юношеска идентичност, нарушено доверие в семейната система, срам, автоагресия и трудности в емоционалната регулация. Работи индивидуално и със семейства, като съчетава опит с чувствителен подход към терапевтичния процес.