Морални грешници или пълноценно дишащи сме в ограниченото време на нашия живот? Роби на правилата, в които удобно сме се самонастанили или свободни хора - в една относителна зависимост?
Замислих се около някои фрази, които ежедневно ни заобикалят:
„Бъди какъвто си“, „Бъди своята най-добра версия“.
Като че ли те по-скоро натоварват психиката ни с излишни очаквания, вместо да ни дават свобода. Защо смятам така?
Първо, динамиката на човека е твърде сложна за подобни рамки. Ние - днес, утре и след десет години - няма да сме еднакви. Всеки ден се справяме различно – понякога успешно, друг път – с грешки, от които учим. Статичното „бъди какъвто си“ сякаш ни лишава от правото да търсим нещо по-добро за себе си. И ако е така – то тогава след две години какви ще сме?
Второ, ние ОБЕКТИВНО сме твърде необятни, за да се дефинираме лесно. Ти, аз – всеки от нас е това, което е - от първия дъх на своето раждане, до днес (а това обикновено са доста години). Може би въпросът тогава е: наистина ли оперираме с цялата тази информация наведнъж във всяка една секунда и поддържаме това знание?
За мен откровено мога да кажа – НЕ. Вие ще кажете за вас.
И трето: ако горните две точки са верни, то ние ОБЕКТИВНО не можем да дадем хирургически точен отговор на въпроса коя тогава е нашата „най-добра версия“. Това, което можем да направим, е просто да продължаваме да вървим по Пътя на живота - своеобразен завой, по който крачим всеки ден. Там сме подвластни на ограничения, морал и правила. А кислородът - той ни е нужен преносно по същия начин, по който е нужен и за всеки физиологичен процес.
Нека вземем един фундаментален, често много дълъг процес и промяна в живота – семейството и бракът. Да, те често са нашето Всичко. Изискват много неща, измежду които смелост. Онази – обагрената в царствено пурпурно.
Но, за да бъдем честни – те и вземат по нещо; променят ни. С времето неизбежно се „присламчват“ битовизмите, проблемите, отиващите си близки, сметките, подрастващите деца, здравето – списъкът е дълъг. Неизбежен спътник са моралът и социалната догма.
Ще карам направо – тук НЯМА да говорим за изневярата и евтината физическа афера. Не. Думата, около която ви обещах да говоря, е „кислород“.
Дори и в най-щастливия брак се появяват липси – не защото ние сме лоши или нашият партньор е такъв, а защото не ни е дадено да бъдем всичко наведнъж за някого.
Случва се да открием човек - някъде там, по Пътя, който "вибрира" на нашата честота. Който ни разбира без думи, резонира с нашето чувство за хумор и ни вдъхновява. Който извиква в нас друг тип смелост – в цветовете на червено-златисто, която проехтява като топовен салют и "нежно ни раздира с категоричността си".
В този момент за дълбоко моралния партньор се задейства "Вътрешният критик". В парадигмата на Транзакционния анализ това е онази структура в нас (Критикуващият Родител), която веднага издига стената на морала и диктува: „Ти имаш семейство, имаш човек до себе си, задължения и отговорности към тях. Дърпай рязко спирачката!“
Но под тази стена стои нашето "Вътрешно дете" – източникът на автентичната ни жизненост. Неговото желание при тази среща притежава пълна емоционална чистота. То не мисли за грях, предателство или разруха. То просто вижда друго „дете“, с което иска да си играе, да твори и да диша. За него тази връзка не е заплаха, а чист, съживяващ кислород.
Какво става, когато изцяло погазим и задушим желанието на Вътрешното си дете в името на суровия морал?
Спираме кислорода. Да, моралната фасада остава непокътната, но отвътре започва бавна, тиха ерозия. Когато Детето е системно пренебрегвано, то спира да играе. Изчезва спонтанността, появяват се апатията, сивотата и скритото негодувание към самия живот.
И за да не остане това само суха терапевтична теория, нека преведем този вътрешен конфликт на езика на образите.
Представете си тази динамика - не като абстрактен процес в ума ви, а като сцена между реално дете и неговите родители. Защото точно това се случва във всеки един от нас в подобен момент – среща между нашия собствен Вътрешен родител (правила, контрол и морал) и нашето собствено Вътрешно дете (автентичните нужди и емоции).
Представете си го буквално във вашия вътрешен свят: вашето Вътрешно дете - като малко момче или момиче тича към вашия зрял Аз с греещи очи, хваща ви за ръката и ви дърпа: „Мамо, Татко, виж! Там има едно страхотно друго дете! Моля ви, нека поиграя с него още малко, толкова е хубаво!“ (В тази сцена вие сте родителят на самите себе си).
В този момент във Възрастния се събуждат изконните страхове. Страхът от хаоса, от загубата на контрол, от общественото порицание. Страхът, че ако Детето отиде на онази непозната площадка, целият подреден свят, граден с години, ще се срути.
И тук Възрастният предприема един от двата възможни сценария:
Сценарий 1: Пълната забрана (Погазването)
Уплашеният Вътрешен родител реагира остро: „Не! Веднага се прибирай. Имаш уроци, задължения, какво ще кажат хората? Това дете не е за теб, забрави го!“
При този избор първоначално има бунт и сълзи, но след това идва тихото примирение. Вътрешното дете се свива в ъгъла. То научава жестокия урок - че неговата автентичност и чисти желания са опасни и грешни. Ценностите (моралът, дългът) се превръщат в затворническа решетка, а не в личен избор. Детето спира да вярва на своя Възрастен. То се оттегля в апатия, развива скрито негодувание и пасивна агресия. Животът губи вкуса си, защото Възрастният е убил Живота в Детето, за да спаси Правилото.
Сценарий 2: Мъдрото разрешение (Интеграцията)
Зрелият Вътрешен родител също се страхува, но поема дълбоко въздух, кляка до Детето, поглежда го в очите и казва: „Виждам колко си щастлив и колко ти е хубаво с това дете. Иди, поиграй малко. Но те моля да внимаваш. Помни къде са границите ни, помни, че имаме дом, към който сме поели ангажимент, и не бива да го рушим. Наслади се на играта, но пази себе си и това, което имаме тук.“
Тогава Детето чувства, че е чуто и зачетено. Очите му греят не само от срещата с другото дете, но и от доверието на своя Възрастен. Тук се случва магията на терапевтичната интеграция между Его-състоянията. Ценностите вече не са враг, те не са натрапени отвън – те стават сигурна рамка, която пази. Детето доброволно ги приема, защото вижда, че те не го задушават, а му осигуряват безопасно пространство да диша. То играе, взема своя „кислород“ (вдъхновение, радост, свързване), но се прибира у дома спокойно и лоялно, защото знае, че у дома има обич, а не диктатура.
Когато Вътрешният родител дава разрешение, но държи защитата, Вътрешното дете не се превръща в деструктивен бунтовник, а в източник на творческа енергия, която обогатява и съществуващия ни живот.
Пътят продължава. И в края на краищата въпросът не е дали ще прекрачим правилата, а дали ще намерим онази зрялост (и смелост), с която да кажем на Вътрешното си дете: „Виждам те. Имаш право да дишаш.“
Защото - без морал светът е хаос, но без кислород... в него просто няма кой да живее...
Автор: Психолог Станимир Стойков, гр. Ямбол