Колкото и противоречиво да звучи, този въпрос има реални измерения.
В детството много често се срещаме със „смели” деца, които плашат страха си, гледайки страшни филми и игри. Във възрастта 4-6 години, в повечето случаи момченцата, но понякога и момичетата са запленени от игри като „Баба Грани”, техни любими герои са зомбита, вампири и всякакви страшни същества. Ако ги запитате дали се страхуват от тези образи ще кажат ”не”. Това е защитен механизъм, който човек интуитивно изгражда в ранното си детство. За какво му служи? Точно за това: да уплаши страха. Децата са се научили „да плашат страховете си”, приемайки ги. Не че не се страхуват. Страхуват се, но от необясними неща. Във всяка възраст страховете са различни. Разбира се, най-големият страх е от раздялата с родителите, особено ако не се е осъществила автономността на детето.
Но в ранна детска възраст детето много често „се страхува” от това, което родителят е задал като страшно – змии, паяци, пчели, мечки… Дори да не са имали пряк контакт с горепосочените, много често при зададен въпрос: „От какво се страхуваш?” децата отговарят по този начин, с готов отговор. Това ни кара да се замислим: дали не прехвърляме нашите страхове на децата?
Необяснимите неща като страх от изоставяне, отхвърляне, неприемане от другите, децата прикриват престрашавайки се да гледат „страшни” филми, защото там все пак е ясно кой е страшният, лошият, слабият, добрият и др. подобни роли. Там има готови формули как да се справим със страшното.
Дали днес, като възрастни можем да уплашим страха и как се случва това? Тази мисъл ми хрумна, анализирайки актуалната в света ситуация с „лошия” вирус (Не че има добри вируси, но не споменавам името му, защото прекалено много му се отделя внимание. А може би това е вид детска защита: „Не говоря за теб, значи не съществуваш”?).
Лично аз, предполагам, че не съм единствената, чета новини за „лошия герой” на нашето време, въпреки страха, въпреки неприятните емоции, които създава информацията у мен. Това ме навежда на мисълта, че подобно на децата, четейки „страшни” неща се опитвам да уплаша страшното, да покажа, че не се страхувам. Но аз съм възрастна (макар и с реакции на дете понякога) и знам, че четейки страшни новини няма да уплаша страха, а себе си. Какъв е изходът тогава? Казват, ако се страхуваш от нещо, приближи се до него и станете приятели, т.е. да приема страха. Да, страхувам се. Да, приемам този страх. И смятам, че той е полезен. От древни времена страхът предпазва човека. Освен това страхът ни прави изобретателни (различните видове предпазни маски са доказателство за това). Но е много важно, „да не пресолим манджата”, т.е. страхът да е в умерени количества. Да не предозираме в дистанцията с хората, защото ще „замирише” на отчуждение и студенина в отношенията. Да запазим топлинката в отношенията помежду ни, за мен, е първостепенната задача на хората днес.
Може да вземем пример от традициите. В западния свят Хелоуин е времето за преборване на страшното. Какво казват децата: „Лакомство или пакост?”, т.е. да „подсладим” ежедневието си с добри дела и истории, за да прогоним страшното е възможен вариант на приемане.
В българската традиция съществуват кукерите, които със страшния си вид, музика и танци гонят злите духове, т.е. прегърнали са страшното и се забавляват с него. Приели са го като неизменна част от себе си, очовечили са страшното, в кукерските маски има образи от човешкия бит – булка, младоженец, свекър, свекърва, поп, медицинска сестра, баба и др.
Мисля, че и днес продължава тази традиция да приемеш страшното, намирайки смешната му страна. Имаше доста скечове на тема: ” Как да се предпазим” в социалното пространство и продължават да се създават изобретателни асоциации на страшното със смешното. Според мен, точно тази беше тяхната идея – с усмивка да погледнем „врага” и да го приемем. Дали ще успеем по този начин да уплашим страха? Времето ще покаже.
© Айтен Мустафова - психолог