Сблъсъкът с проблеми на психоемоционално ниво, страха от неяснотата на симптомите и опитите да се научим как да се справяме ни изправя пред много въпроси, които често остават без отговор. Проявите на разстройствата на психиката създава неразбория в целия ни организъм. Промени настъпват на много нива – в мисленето, в емоционалността, във възприятията, в общуването, в себеизразяването, в поведението и реакциите. Всичко това поставя личността в условията на постоянен конфликт – с околните, със себе си. Трудностите възникват във всички сфери на дейност и водят до нарушения във функционирането.
Страдащите изпитват затруднения в комуникацията, справянето с ежедневните дейности, усещат силно вътрешно напрежение, повишена уморяемост, раздразнителност, неспособност да преживяват положителни емоции, усещане за дереализация ( губят представа за реалността), деперсонализация ( изпитват объркване по отношение на собствената си личност), засилена тревожност и множество вегетативни симптоми – изтръпвания, тремор, светотовъртеж, прилошаване, стомашно-чревни прояви и т.н.
Страдащият е уязвим по много причини. Той става наблюдател на самия себе си в един постоянен стремеж да се овладее, което допълнително повишава и изостря наличната тревожност. Едно от основните неща, които го измъчват е нуждата да въведе ред в хаоса, настъпил в главата му.
Той е започнал да усеща неспособността си да управлява действията, мислите и настроенията си паралелно със загубата на контрол над телесните и физиологичните си прояви.
Мярата за нормално функциониране донякъде е усещането, че владеем себе си и съответно когато загубим този критерий ставаме безпомощни и увлечени от неподозирани несъзнавани движещи сили. Дереализацията, деперсонализацията са понятия обозначаващи именно процесите на изгубване на здравия разум, чувството, което клиентите описват като обърканост < кой съм аз, кое е реално и как да ги различа. Тези въпроси се появяват при сменената перспектива пред тях, срещата с действителността на околните и пълното несъответствие между двете. Преценката и критичното мислене на болните се деформира под влияние на вътрешните противоречия и нарушенията в биохимичния баланс.
Сходството между психичните разстройства – личностни, тревожни, панически, депресивни е именно загубата на способността да се владеем – тялото си, реакциите, поведението, мислите и емоциите, оттам и целия ни съзнателен живот.
Страдащият, независимо в каква насока усеща загубата на сетива, способности и умения като непълноценност, неадекватност спрямо здравия и тази осъзнатост силно го ограничава в повечето му действия. Когато е налице социална тревожност човек започва да се самоограничава за да избегне конфузни ситуации и неудобството да бъде забелязан в своята дисфункционалност. При прояви на агорафобия страх от открити пространства той спира да посещава места със струпвания на повече хора, дори спира да излиза от дома си. При неврастения той се стреми да ограничи контактите си с цел да избегне бързо настъпващата умора и психическо изтощение.
Болестта в основата си е последният сигнал за нарушено равновесие в организма и тъй като той работи като система, обединявайки тяло, психика и дух пораженията се разпростират на всички нива.
Клиентът често се обръща за помощ към специалист психиатър с надеждата назначената медикаментозна терапия да има бърз ефект и да прекрати непоносимите симптоми. Много от страдащите обаче споделят противоречиви отзиви – едни усещат подобрение, други не толкова или се чувстват с притъпени сетива, като същевременно в тях се запазва усещането за непълноценност.
Онова, което става ясно от преживяванията им е, че неудовлетворението, чувството за непригодност, както и стигмата от диагнозата нанасят вторичен удар на самочувствието, тонуса и достойнството на човека. И макар да има частично подобрение по отношение на някои аспекти, цялостно личността остава окована в рамките на дефицитите си, ограничена и дефинирана посредством тях, без да й е даден /върнат ресурса да справи.
Другият съществен момент е осъзнатата нужда у клиента да вербализира проблема си, да сподели със специалиста тревогите, желанията и объркването си, както и очакването да получи уверението, че ще се справи със възникналите симптоми, каквито й да са те. По думите на голяма част от клиентите посещението при психиатъра им дава основно посоката на медикаментозната терапия, без да може да задоволи потребността им от словестно споделяне и психологическа подкрепа.
Не е достатъчно единствено да се формулира типа патология, която е възникнала, да й се постави диагноза и назначи медикамент. Изключително важно е да се отчетат субективните събития в съзнанието на индивида; да се изследва личността в контекста на средата – културални осообености, минал опит, семейна система. Тоест да се направи една обстойна анамнеза, да се снеме психичния статус и да се анализира освен личностният профил, така и формирането му и етапа му на развитие. И тук идва ролята на психолога, психотерапевта, тъй като все повече психични състояния и дисфункции се нуждаят в много по-голяма степен от когнитивни, поведенчески интервенции и социална подкрепа, отколкото от медикаментозна терапия.
За да бъде ефективен процеса на лечение е нужно най-малкото медикаментозната терапия да бъде съчетана с психотерапия. Самите клиенти усещат в себе си нуждата от подобен комплексен подход, защото проблемът, първопричината за възникналото психично страдание е останал в тях и той е важно да бъде отработен и доведен до ниво на осъзнатост с цел да бъде преодолян.
Как действа психотерапията?
Психотерапията е т.нар. терапия „чрез говорене”, тя прилага клинични методи и междуличностни интеракции, за да помогне на хората да променят поведението, емоциите или други свои личностни характеристики в желаната посока.
Повечето преобладаващи форми на психичен дистрес и нарушения са причинени от хемисферните дисбаланси и разединения в мозъка., Високите нива на стрес нарушават способността на мозъка да осъществява комуникация между двете полукълба, а взаимоот ношението между тях е от огромно значение за психичното здраве, защото е свързано с правилния баланс на активиране, потискане и интегриране на системите, насочени към ляво и дясно полукълбо.
Според редица автори (Алън Шор, Луис Козолино) психотераппията може да послужи като средство за повторно интегриране на откъснатите една от друга хемисфери и на дисоциираните системи за преработка. В основата на самият терапевтичен процес е именно взаимоотношението между дясно и ляво полукълбо, като се цели невронната интеграция между мрежите на афекта и когнициите.
Целта на психотерапията е цялостността – самата дума здраве означава цялостност health ( правя цял, в добро състояние) А целостността е резултат от интеграция – човек отново да стане цялостен в мисли, емоции, представи и усещане.
Автор: Габриела Гатева