ЛЕЧЕНИЕТО ИЗИСКВА СРЕЩА И ЛЮБОВ
Разболявам се! Бавно, много бавно усещам, че нещо се случва с тялото ми. Все още не знам какво е. Имам страшно много работа и се опитвам да го загърбя, да не мисля за него. Пия вечер някой аспирин, по-често се сещам за витамините си, няколко чая между кафетата - нямам време за друго. А и не изглежда толкова страшно положението, може и да се размине просто така.
Няколко дни по-късно усещам, че нещата се влошават още повече – нямам глас, имам тежест в гърдите и никакви сили да стана от леглото си. Просто няма как да отида на работа, няма как да върша каквото и да е, и да, вече трябва да отида на лекар, защото не знам какво да предприема. А и малко се плаша, че не мога да си поема въздух. Толкова силно усещам симптомите, че съм сигурна, че имам най-малко бронхит, ако не и пневмония.
Внимателен преглед от лекар. Заключение: няма нищо – гърдите са чисти, гърлото е спокойно, кръвните изследвания са добри. Не мога да повярвам! Толкова силно усещам всички симптоми! Какво се случва? Мога да разбера „безсимптомно протичане на болестта“, но симптоми без болест?
ТЯЛОТО И УМЪТ
Често се случва Тялото и Умът ни сякаш да не се познават – живеят заедно в този свят, но рядко си говорят. Разбират, виждат и преживяват света по различен начин. Тялото истински знае какво е сладко и солено, какво е гладко, грапаво, топло, какво е болка, схващане или тежест. Умът знае други неща – умът познава света на думите, на цифрите, на символите, умът разбира причините, прогнозира последиците, анализира, прави изводи, понякога греши, съмнява се и непрекъснато се опитва да подреди и обясни света. Тялото ни е непосредствено включено в света, умът ни опосредствано го познава, опитва се да го променя и развива. И сякаш успява - в нашия свят властва Умът.
Тялото и Умът използват различни езици, за да изразят себе си и да се свържат с всичко останало. Когато Тялото иска да каже нещо то боли, изтръпва, гъделичка, понякога се задушава, схваща, изкривява. В началото Умът се опита да не чува тялото, да го пренебрегне – животът е толкова бърз, толкова неща има да се свършат в срок, че няма време да се „чуе“ какво казва леката хрема, слабата болка в гърба, малко сърцебиене, изпотяване, тежест в гърдите. Когато тялото не е чуто обаче, един от възможните му изходи е да започне да „говори“ по-високо, по-отчетливо, т.е. да засили симптома. Умът с опитва да „преведе“ всичко, което тялото казва на неговия език – на езика на думите и цифрите, т.е. на езика на науката. Прегледи при специалисти, които да сложат диагноза на усещанията ни, изследвания, рентгенови снимки, кардиограми – всички те се опитват да „разберат“ какво казва тялото, като си го преведат на разбираем за Умът, и за другите език.
Ако не успеем да „преведем“ усещанията, които идват от Тялото на езика на Ума обществото, а понякога и самите ние, сме склонни да ги отречем и пренебрегнем. Пренебрежителното „внушаваш си“, „няма ти нищо“, „това е просто стрес – стегни се малко“ или дори „ти си голям хипохондрик“ идват, за да кажат, че Тялото ни заблуждава, а всъщност сме добре, здрави сме. И тогава тялото или засилва симптома дотолкова, че да стане нетърпим, да се превърне в реално заболяване и да бъде разбран от Ума, или ако Умът надделее, Тялото спира да говори, опитва се да се обезчувстви, и това всъщност може да е по-лошия избор, безсимптомно заболяване.
За да разберем по-добре отношенията между Ума и Тялото може да си ги представим като Възрастен и Дете. Възрастният знае, разбира, преценява, прави заключения, изводи, има много думи, цифри и теории, в които може да подреди и обясни света. Детето не разбира този език и все пак непрекъснато се опитва да влезе в контакт с Възрастния по неговия си начин – то хленчи, плаче, изисква, понякога истерично пищи, понякога притихнало уплашено не смее да издаде звук. Как да се разберат тези двамата? Тялото понякога напомня на изпаднало в истерия двегодишно Дете – блъска, вика, рита, пищи, тоест боли, страда, задушава се. И Възрастният, който стои до него, иска да помогне, но нищо не разбира, не знае изобщо какво иска това Дете и всички начини, по които се опитва да му помогне се оказват неподходящи. Детето крещи все по-истерично, Възрастният невротично прави всякакви опити да спре това – понякога и той крещи, понякога наказва или се опитва да залъже детето. За Възрастния и Детето, за Ума и Тялото срещата става все по-трудна.
А всъщност е толкова лесно – не можем да разберем едно изпаднало в истерия малко дете, не можем да му обясним нищо – то не говори нашия език, ние не разбираме неговия. Можем само да го прегърнем силно, да го видим и да го държим в себе си. И да го държим в прегръдките си толкова време, колкото има нужда, за да се отпусне, да се довери и успокои. Когато Тялото истерично подава различни сигнали, болезнени усещания, болестни симтпоми е време за среща с Ума. Среща с любов, не с думи, в която Възрастният с прегръдка да каже – „Не разбирам какво ми казваш, но те виждам, усещам и обичам, и искам да се чувстваш добре!“
Лечението, и на душата, и на тялото, минават през разбирането. А разбирането изисква среща в любовта!
Автор: Виолета Тодорова