Много хора не си дават сметка колко често бягат от собствените си чувства. Не нарочно, а по-скоро – по навик, по инерция, водени от нуждата да оцелеят, да се справят, да не се „разпаднат“. Един от най-разпространените начини, по които се случва това бягство, е чрез рационализиране.
Рационализирането на чувствата е защитен механизъм, при който човек замества емоционалната реакция с логическо обяснение. Това е тихият глас на ума, който се опитва да обясни нещо, което всъщност трябва да бъде преживяно. Да почувствам гняв – но вместо това си казвам „Няма смисъл да се ядосвам“, „Това не е толкова важно“, „Аз съм над тези неща“. Или усещам тъга – но не си я позволявам, защото „трябва да съм силен/на“, „има хора в по-тежко положение“, „време е да продължа“. Звучи логично, дори зряло, но всъщност е несъзнателен механизъм, който ни отдалечава от автентичната ни същност и връзката ни със себе си и с другите.
Често ни е трудно да признаем, че сме емоционални и уязвими същества. Цената за това отчуждение е висока – губим усещането за вътрешно удовлетворение, не разбираме какво наистина ни носи радост, губим посока. Лутаме се в тъмнината, сякаш без вътрешен компас, защото нашата естествена навигационна система – чувствата и емоциите ни – е заглушена. В резултат все по-често страдаме от тревожност, депресия и други психични разстройства, които допълнително ни карат да потискаме дискомфорта, гнева, тъгата и болката си. Опитваме се да намерим временна утеха в материалното – в пътувания, работа, вещи, храна, алкохол или краткотрайни връзки. Запълваме вътрешната празнота с работа, игри или хазарт, само и само да не останем насаме със себе си.
Както казва Фриц Пърлс, създателят на гещалт терапията: „Емоциите не са неудобство, което трябва да бъде потиснато, а основният двигател на нашето поведение.“
Рационализирането на чувствата се изгражда като механизъм за справяне, а понякога и за оцеляване още в най-ранно детство. Ако родителите са емоционално дистанцирани и самите те нямат развита емоционална интелигентност, не проявяват емоционална топлота към своите деца, поради различни причини, тогава с времето детето постепенно спира да търси разбиране и съпричастност от тях. Усещането му да се чувства отхвърлено и неприето е твърде болезнено за детето. За да се предпази, то несъзнателно активира своя защитен механизъм – потиска чувствата, които не срещат приемане, скрива ги дълбоко в подсъзнанието си и занапред се научава да не проявява и изразява тези чувства и емоции, които е възприело като „неприемливи“. Много деца израстват с усещането, че срам, страх, гняв, вина са неприемливи емоции. Те са част от всеки от нас и както всички емоции са като указателна табела за нас, възможност за дълбока връзка със себе си и другите и възможност за растеж и по автентично Аз.
С времето това потискане се превръща в навик – механизъм за оцеляване, който помага в детството, но се превръща в пречка в зрелия живот. Възрастният човек, който е изгубил връзка с емоциите си, трудно разбира собствените си нужди и често живее според очакванията на другите като потиска собствените си емоции в стремежа си да получи одобрение – от партньор, работодател, общество. Неспособността човек да усеща, разпознава и изразява емоциите си – онова, което наричаме емоционална интелигентност – се превръща в сериозно препятствие за пълноценното му съществуване. Това би могло да доведе до емоционално изтощение, психични разстройства и дори физически болести – от мигрени и язви до високо кръвно, диабет или хронични болки.
Малцина осъзнават, че неглижирането на емоционалните нужди на едно дете от родителите му води до емоционална травма и страх от отхвърляне, които в следващ етап затрудняват изграждането на стабилни и пълноценни отношения – както с другите, така и със себе си.
Това, което често забравяме, е че чувствата не се нуждаят от обяснение. Те не искат да бъдат анализирани. Искат да бъдат преживени. И когато не им позволим да съществуват, те не си отиват — просто се преместват. В тялото. В симптоми. В напрежение. В безсъние. В трудности във връзките. В усещането, че нещо в нас е заключено, задържано, „не съвсем наред“ - дори когато „всичко е наред“. Емоционалната интелигентност не означава да контролираме емоциите си. Не означава да сме винаги уравновесени, позитивни, спокойни. Означава да можем да разпознаем какво се случва вътре в нас, да го наречем, да му дадем място. Понякога това означава просто да спрем за момент и да си кажем: „Тук има болка.“ Или: „Много съм разочарован/а и ми е тъжно.“ Или: „Не искам да прощавам още. Ядосан/а съм.“ Тези вътрешни признания – често толкова прости, дори елементарни – са врата към реалната вътрешна свобода. Защото, когато се откажем да се лъжем, започваме да живеем по-истински. Не е лесно. Въобще. Да се срещнеш със собствените си чувства понякога изисква огромно количество кураж, честност и зрялост. Понякога – и помощ. Съпреживяване. Пространство, в което някой да бъде до теб, докато ти просто си в това.
Често дори не става дума само за нас самите. Носим в себе си емоционално наследство. Поколения назад хората не са имали възможност да чувстват открито. Болката е била потискана. Загубите – премълчани. Травмите – преглътнати. И когато днес ние започнем да се доближаваме до собствените си чувства, понякога усещането е, че се доближаваме до нещо много по-голямо. И това е вярно. В телата ни се съхраняват спомени, които не са само наши. Болката, на която някой не е дал глас, чака друг да я почувства, да я признае, да каже: „Да, боли.“ И това признание вече лекува.
Да позволим на емоциите си да съществуват, не е слабост. Това е сила. Това е дълбока, вътрешна отговорност. Да се свържем с тях е все едно да започнем да четем карта – карта, която ни показва къде сме, какво искаме, от какво се нуждаем, от какво бягаме. И не, няма нужда винаги да стигаме до отговор. Понякога е напълно достатъчно просто да признаем: „Това е, което усещам в момента.“ И да си го позволим. Така започваме не просто да оцеляваме, а да живеем.