Драги хора,
В структуриране на моите публикации се старая да избягвам дългите и „напоителни“ интродукции, понеже често ми се струват банални. В този случай ще си позволя да наруша този принцип, стараейки се – доколкото мога да направя това кратко.
Ще ви спестя теориите на Гарднър, темите за разводите и твърде обширните определения за термина „родителско отчуждение“ – вярвам, че всеки може да си прочете в Интернет, по желание.
Допускам, че много хора познават това понятие, за тези които не са толкова в течение ще кажем, че под родителско отчуждение обикновено се разбира фактология, при която едно или повече деца в семейството се отдръпват от единия родител и във времето спират да го признават за авторитет, да му вярват ,да го обичат и други следствия от това. Както предполагам се досещате и вие това най – често се среща в семейства, с някаква развита проблематика, между съпрузите. По надолу ще изложа различни аспекти, които касаят по различен начин така нареченото отчуждение.
Терминът „родителско отчуждение“ в съдебната практика
Класическият вариант – ако може да се каже така, описва семейство, което е на път да се раздели. Някои родители успяват да направят това демократично и да запазят своята комуникация, обхващаща най – вече въпросите за децата. Както често се случва след време възрастните продължават по пътя си, срещат нови партньори и така да се каже – животът продължава и всеки е (относително) щастлив.
Не винаги, както и сами знаете сценарият е такъв. Съпрузите са нагрубени и наранени. Дори и да живеят на семейни начала остава въпроса кой ще отглежда детето. Така сравнително бързо се стига до адвокатската кантора и след това – до съдебната зала. В по - „черните“ сценарии, доскоро хората, които са заспивали един до друг и са си вярвали се превръщат в нещо като боксьори, които започват да си разменят удари, в желанието си да докажат кой трябва да упражнява родителските права. Започват да се събират касови бележки от закупени стоки за детето, да се носят снимки от почивки; да се очерня другия родител, да се удостоверяват заболявания, да се доказва реално или мнимо насилие, изневери… списъкът е дълъг. Част от него е и родителското отчуждение - обвинението е, че другият родител съзнателно очерня бившия си партньор и настройва детето срещу него, което редно е да кажем, че се случва. Друг е въпросът, че обикновено в родителската война - кой, както и да върти нещата, децата винаги са и оръжие и жертва. За жалост.
Но както казах ето как се появява термина „родителско отчуждение“ и започва да търси своето удобно място, в машинописният текст на съдебното дело.
Някои особености:
А. Съществува ли сам по себе си такъв феномен – отчуждено дете? – краткият отговор е – да.
Б. Може ли другият родител (или негов близък) да бъде отчуждаващ? – да.
В. Може ли самият родител, който претендира за отчуждение да го е причинил? – да.
Г. Може ли двамата родители съвместно да са го сторили? – да.
Д. Може ли никой да не е „виновен“ за това – зависи.
Никой не оспорва, че едно дете може да бъде отчуждено. Но честа практика е да се приема автоматично, че това задължително трябва да е другият родител и/или негови близки. Защо?
- детето може да се отчужди, защото близки, роднини или други авторитети го отчуждават;
- може да е жертва на насилие, неглижиране и друго, от самия родител, който претендира за отчуждаване;
- детето може да изостава в психическото си развитие и/или да са налице бариери в психичен контекст, който да не позволяват на момчето/момичето да тълкува правилно информацията, която „върви“ покрай него. Това може да се случи и поради недостатъчна зрялост на детето.
Пример: в съдебна зала то казва, че неговата майка е „лоша, тя се държи лошо с мен“. На въпрос защо смята така то казва, че тя не му дава да играе на телефона, че го кара да си пише домашните и му забранява да гледа телевизия, докато учи. Тя е най – лошата майка, защото на всички други деца им дават да гледат телевизия, само моята не ми дава, тя е лоша.
Мога да продължа и с точки Е, Ж, З и така нататък, но мисля, че вие сами можете да се сетите за други варианти.
Работата е там, че обикновено обвиняващият родител автоматично избира единственият вариант, който е удобен за него – че другият родител отчуждава детето. Както виждаме от нашия непълен списък има още доста други варианти.
Доказване на родителското отчуждение
Има ли единна методика или общоприет инструмент, за доказване на родителско отчуждение? – не.
Може ли да се поиска (в крайният вариант) експертиза за нуждите на съда по делото? – да.
Задължително ли е експертизата да завърши с теза, кой е отчуждаващият родител – не. Всъщност често експертът дава становище, че това е по вина на двамата родители, което всъщност е логично.
Споделеното родителстване, като алтернатива
И в нашата страна вече започва да навлиза тази практика, макар тя все още да не се налага масово от съда. Идеята е и двамата родители да упражняват правата, както и двамата да могат по равно да прекарват време с детето .
Сама по себе си тази практика не е лоша, но тя работи при съпрузи, които остават в сравнително добри отношения, след развода. За хора с много компрометирани отношения и насъбрана горчилка тя не е приложима, защото дори и след делото те продължават да използват детето като оръжие и всъщност този хармоничен режим на отглеждане не може да се случи.
Отчуждението в практиката на клинициста
В работата на психолога и психотерапевта, извън съдебната система родителското отчуждение много рядко присъства, конкретно в този подбор на думи. То е заменено от „дисфункция на взаимоотношенията и комуникацията“, каквато всъщност е предисторията на така нареченото „отчуждение“.
Нека разгледаме лесен пример, който дадохме по – горе, за детето, което твърди, че неговата майка е лоша, защото го кара да си пише домашните. Ще имаме два варианта, в който участва/ не участва бащата.
А. Бащата, който е в изострени отношение с жена си казва: „Да тя наистина е лоша майка, вреди на детето“. Въпрос на време е това дете да се отчужди. Да, бащата го настройва, но в основата са влошените отношения между възрастните, а не „омразата“ на детето към майката.
Б. Бащата подкрепя майката, като казва, че домашните са важни и така правят загрижените родители. Той добавя, че всяка неделя, като награда за положените усилия ще ходят заедно, за да хапват сладолед. Ще има ли отчуждение – по всяка вероятност – не.
Да, разбира се нещата не винаги стоят задължително по този начин, но мисля илюстрират добре основното – първопричината. Горепосоченият пример поставя майката и бащата в конкретна фактология, която - както сами се досещате може да стои по различен начин.
Други особености и фактори, които имат отношение по темата
Водещата цел е превенцията на родителското отчуждение, което всъщност, както казахме е дисфункция в комуникацията и според мен трябва да се изхожда именно от последното.
Ние работим с една фактология, следваща донякъде своят естествен ход – примерно детето е било малко, когато родителите му се разделят. В известен период е налице естествена тъга, която момчето/момичето е изпитвало, поради раздялата и всичко следващо от нея – разрушават се границите в семейната система, познатата за него среда вече я няма и така нататък. Докато са малки децата са склонни да следват волята на родителите, понеже тяхната собствена, тяхното „Аз“ все още са неустойчиви.
Децата са адаптивни. С течение на времето момчето/момичето започва да приема новите граници, в новата семейна система – между отглеждащият родител и нейният/неговият нов партньор, който е поставен в позицията на майка/баща и това е системна функция. Все повече се развива личността, когнитивните способности и желанието (и умението) да се прави личен избор. Детето вече не е толкова инертно и неуправляемо, колкото преди. Развива се неговото „Аз“. Донякъде това е причината, приблизително от 3 клас нагоре децата да започват да отказват да контактуват с другия си родител, с който до не много отдавна са имали сравнително добър контакт. Това често бива тълкувано от неотглеждащият родител като акт на отчуждение, но то не винаги е така.
Неразбирането на тези етапи тласка родителите в съпреживяване и/или конструиране на някаква вина – собствена или на другите. Това води или би могло да води до влошаване качеството и функционалността на комуникацията, между вече бившите съпрузи, които междувременно вече са влезли в нови системи. Всичко това, заедно с повишената автономност на детето и желанието му то да взима собствени решения образува „родителското отчуждение“ – както казахме в практиката този термин е заменен с „дисфункция в комуникацията“, понеже както можеше да се наблюдава в този материал всъщност - в голяма част от случаите, се касае именно за такъв вид проблематика.
Да, детето може да бъде съзнателно настройвано от другия родител, близки, роднини. Но предисторията на това „отчуждение“ е именно дисфункцията в отношенията, а не обратното.
Директната работа с детето, в кабинета на психолога
Описах горното като път, по който трябва се мине, за да се стигне до директната работа с детето. Ако тя се разглежда само като такава, описваща „родителско отчуждение“ напрактика тя е почти обречена на неуспех, защото ние отправяме едно послание, породено от постановеното от съда – „всяка първа и трета седмица трябва да си при баща си / майка си“.
Детето е наясно с това послание. Проблемът е, че то по същество е твърде „несъдържателно“ - ако може така да се каже, по отношение на това, да противодейства на един линеен, системен процес, който е протекъл и който сам по себе си е естествен. Или с други думи, ние, със своите действия и очаквания искаме едно послание да „противодейства“ на естествения процес по актуализиране на граници, надграждане на понятия и разширяване на когнитивната способност, което е меко казано – нелепо.
Затова, в хода на работата специалистът обикновено набляга върху ресурсите на детето; използва множество материали, игри, картинни методики и други подходящи. Тяхната цел е да „смели“ на разбираем език тези толкова трудни аспекти от сложността на човешките взаимоотношения, трудни дори за възрастните. За децата са още по – сложни и макар специалиста да се стреми всячески да предава това на достъпен език истината е, че това остава наистина предизвикателна задача и ние не можем да обвиняваме детето, че то не вижда нещата, по този начин.
Докато комуникацията продължава да бъде качествено дисфункционална, шансовете за пълноценно справяне с т.нар. „родителско отчуждение“ са практически изключително ниски.
Какво друго може да се направи?
Както в повечето случаи – добра превантивна работа, което изисква добра информираност, съвременно мислене, критичност към собствените действия и други фактори, за да можем да говорим за осъществяване на превенция въобще. Бих могъл да очертая общо два етапа:
А. Превенция по време на брака – отношенията не винаги са непоправими. Двойката може да започне консултация или терапия – заедно или по отделно с психолог и/или терапевт. В този случай шансовете са сравнително добри и в много случаи всъщност двойките продължават съвместният си път.
Б. Превенция/работа след развода – дори и в този етап е възможно нещата да имат добър финал. Отново важат горните условия. Тук вече фокусът е върху изграждане на функционална комуникация. Често вече бившите съпрузи казват, че те вече не са семейство и виждат безмислено ползването на семейна терапия.
Да, те може и формално да не са съпрузи, но в отношенията си, които касаят децата те винаги ще останат майка и баща и от това зависят всъщност много неща.
Не може да се прогнозира изхода от терапията, но като цяло шансовете са по- добри, отколкото без терапия. Разбира се за двама партньори, които запазват, въпреки своята раздяла добри отношения и взаимно уважение терапия в повечето случаи не се налага.
Автор: Психолог Станимир Стойков, гр. Ямбол