Празниците често ни срещат с радост и топлина, но и с емоции, които през останалата част от годината успяваме да скрием. Как да ги разпознаем и да се погрижим за себе си – и защо всъщност ни е нужно това?
За хората със забързано ежедневие създадох 🎧 аудио подкаст „Слушай психология“. В случай, че оптимизирате дейностите си в деня и ви е поудобно да чуете текста, последвайте линка:
С наближаването на Коледа в живота ни се случва едно фино разместване. Обичайният ритъм, който ни крепи през годината, започва да се променя. Появява се повече време без обичайните ангажименти, повече хора, които са наши близки и роднини, повече очаквания от нас към другите и от тях към нас, суматоха — и докато отстрани това изглежда повече като повод за радост, вътре в нас се раздвижват пластове, за които не винаги се чувстваме готови.
Празничните дни покрай Коледа имат особената способност да осветяват онова, което през останалата част от годината стои в сянка. И често това са онези най-уязвими места в нас, където темите за семейство, принадлежност, любов и самота се преплитат.
Понякога това, което наричаме „семейство“, съвпада с онова, което сме си представяли, че би трябвало да бъде. Друг път разминаването е голямо — и то боли. В тези моменти празниците ни изправят пред един дълбок вътрешен въпрос: това, което имам, достатъчно ли е за душата ми? А ако не е — какво правя с тази празнина? Как да я понеса?
Истината е, че това напрежение не е признак на слабост. Това е реакция на несъответствието между идеал и реалност — един от силните психологически механизми, които работят в нас. Коледа е времето, в което този механизъм се активира почти автоматично.
Когато се съберем с хората, които наричаме „близки“, нещата стават още по-сложни. Понякога това са хора, с които се виждаме само по празници — и не е случайно. Дори в най-цялостните семейства празничните дни могат да са интензивни: различни навици, различни нужди, различни граници, различни ритми. Всеки прави компромис с нещо, за да „има заедност“, но понякога точно тези компромиси изморяват.
Храната, алкохолът, шумът, динамиката, суматохата, постоянната близост — всичко това влияе не само на тялото, но и на психиката. Появяват се стари модели на поведение, реакции от миналото, неизказани очаквания, обиди, разочарования, чувства, които през годината успешно сме поддържали в тишина.
И тогава някъде между тостовете, подаръците и телевизора започваме да усещаме как в нас се надига нещо старо. Нещо недоизлекувано. Нещо, което внимателно сме държали зад завесата. И първата реакция е да го приберем обратно — за да не развалим „картината“. Но понякога именно този момент е възможност. Възможност да погледнем по-дълбоко в себе си. Да останем в тишина и да дадем право на всяко чувство вътре в нас да бъде точно такова, каквото е. Да му дадем пространство. Да приемем себе си в цялост. Да чуем какво ни нашепва вътрешният ни водач.
Да си позволим да бъдем такива, каквито сме и да се потопим в магията на празника. Да дадем малко внимание, грижа, топъл жест. А на себе си – кратък момент, в който не се преструваме. Да се свържем с усещането за вътрешна радост през грижата за себе си и за другите. Тази радост не се вижда на снимка. Не стои на масата. Не блести под елхата. Тя е тиха. Преминава през нас като въздишка. И някъде вътре чуваме нещо съвсем просто, но дълбоко: „Да. Така ми е достатъчно.“ Понякога това е всичко, от което имаме нужда.
И може би затова Коледа, с всичките си противоречия, остава най-емоционалният празник. Защото ни среща с реалността такава, каквато е.
А когато обърнем поглед към смисъла на Рождество Христово, отвъд комерсиалната суматоха, отвъд подаръците и пазаруването, отвъд образа на „перфектната Коледа“, се появява още една, по-дълбока перспектива. Перспектива за раждане. За ново начало. За светлина в мрака. За онзи вътрешен мир, който идва не от външната картина, а от Христовото съзнание — от пътя на любов, прошка и смирение.
И може би, ако има нещо, което наистина ни помага да минем по-леко през празниците, това е осъзнаването, че не сме длъжни да се поберем в ничия представа за „идеална Коледа“.
И ако в тези празнични дни усетите, че нещо във вас тежи, че някой спомен ви дърпа назад, че очите ви се пълнят със сълзи от нещо, което не знаете как да назовете — опитайте да не бързате да го прогоните. Понякога най-големият подарък, който можем да си направим, е просто да спрем за миг и да се видим без украсата. Да чуем какво ни казва сърцето, без да го поправяме. Да оставим тишината да ни държи, вместо ние да държим всичко. Защото светлината на Коледа не идва от лампичките. Тя идва отвътре — когато си позволим да бъдем истински. Когато признаем както раните си, така и надеждите си. Когато направим място за вярата, че всичко е наред не въпреки обстоятелствата, а заедно с тях. И ако тази година празникът ви намери малко по-уморени, малко по-чувствителни — това също е нормално. Нека всеки от нас намери своя малък миг — онзи тих момент, в който нещо вътре му прошепва, че всичко е наред.
Макар да говорим предимно за нас, възрастните, е важно да помним, че всяка наша емоция, реакция и всяка наша тиха победа над напрежението се отразява и на децата около нас. Те усещат спокойствието ни, нашето присъствие и начина, по който приемаме трудните моменти. Когато се грижим за себе си и за собствените си чувства, ние всъщност подготвяме среда, в която те могат да растат емпатични, сигурни и обичани.
Защото когато очакванията отстъпят място на присъствието, Рождество Христово се случва – отвътре навън.
Автор: Психолог Зоя Иванчева