Първо бихме искали да Ви благодарим за поканата заедно да поговорим и да помислим върху проблемите на съвременните деца и семейства. Убедени сме, че в днешно време това е критично необходимо, имайки предвид все по-тревожните статистики данни за психичното и интелектуалното състояние на децата. Преди няколко месеца излезе изследване на Children at risk според, което съвременните деца постигат средни стойности на коефициент на интелигентност с 10 пункта под тези, които са имали децата на същата възраст пред 15 г. Броят на децата с тежки психични затруднения мълниеносно се увеличава не в аритметична, а в геометрична прогресия. Само статистиката върху аутизма сочи, че ако през 2001 г. всяко 4 от 10 000 деца е било диагностицирано с аутизъм, през 2015 г. съотношението е 1 на 100 деца. И всичко това на фона на икономическото и технологично развитие, постоянните усилия на науката да открие първоизточниците за различни човешки страдания и да предложи решения за справянето с тях, функционирането на редица подкрепящи центрове и огромното разнообразие от специалисти.
Популярно е твърдението, че живеем в изключително напрегнат и стересов период от човешката история, което се счита за една от основните причина за високите нива на психични страдания. Като съвременници, ние няма да спорим с това. Заливането с информация; трудностите да се отсее адекватното от неадекватното съдържание; притъпяването на критичното мислене и изследователския стремеж на децата; смазващото влияние на модата, повличаща все повече хората в необичайни посоки; принудата да се произвеждат действия и много други фактори, предопределят перманентно преживяване на тревога и стрес. Но ако се замислим епохите преди нас съвсем не са били по-спокойни! Постоянните войни; смърт на много хора, включително и на деца; липсата на удобства, безпаричието и инвестирането на много време за поддържането на домакинството, също са били силно стресиращи фактори за хората. Не е било никак лесно! Трябва да се запитаме какво се е променило сега, така че съвременният човек толкова лесно да възприема себе си като беззащитна жертва на стреса? И как това се отразява на родителските му функции?
В търсене на тези отговори ще започнем от там, от където започва всеки един човешки живот – от срещата на една жена с един мъж; от връзката, в хода на чието развитие се появява новият човешки живот. Веднъж родило се, детето ще се формира в хода на взаимодействието с другите хора и най-вече с майката и с бащата. Преди самото то да осъзнае „Кое е то? Колко ценно е? Какви качества притежава и как да ги използва? За какво ще се бори и в какво ще вярва?“, голяма част от отговорите детето ще получи от своето семейство, посредством първоначалните грижи и възпитание. Затова казваме, че семейството е първата институция на човека1 и в това си качество то е отправна точка за всички други институции, в които човек ще присъства занапред в живота си.
За какво служи семейството на детето?
Основната функция на семейството във всички епохи е да социализира детето, т.ч. то да надскочи първичната доминация на телесните си нужди и собствените си нарцистични желания, да се интегрира към останалите хора и в крайна сметка да успее да бъде полезно както за себе си, така и за обществото. Какво означава това?
Според природните закони всяко живо тяло изпитва много усещания, които пораждат нужди, а нуждите искат да бъдат удовлетворени. В това се състои Принципа на удоволствието, доминиращ в най-ранната възраст на детето, а именно всяка възникнала нужда трябва да се удовлетвори тук, сега и веднага. И точно затова най-вече се грижат
________________
родителите в първата година от живота на децата си. Разбира се и в бъдеще те ще продължат да съдействат при задоволяване на потребностите на децата си, но вече все по-индиректно и по-отложено във времето. В противодействие на Принципа на удоволствието действа Принцип на реалността. Съгласно него, собствените нужди трябва да се регулират според обществените закони и правила, които се стремят да осигурят съвместен социален живот без заплаха от унищожение, нараняване и унижаване на нито един негов член. Това означава детето да приеме да бъде част от едно по-голямо човешко обединение, да се съобразява със средствата, които използва за постигането на целите си, да уважава нуждите на другите за сметка на потискане на някои от личните си нужди. В този смисъл една от основните функции на семейството е да удържа удоволствието на детето, така че за него да стане възможно да се освободи от зависимостта на първичните си потребности и да се реализира като човек, полезен не само за себе си, а и за останалите.
В днешно време тази функция на семейството е доста минимизирана. Доминацията на стремежа към удоволствие е безспорна, а проявленията му са във всяка сфера от човешкото функциониране. Днешните деца все повече получават неща, защото ги искат, а не защото имат действителна нужда от тях. Родителите пък все повече се стремят безусловно да задоволяват желанията на децата и да ги ангажират приоритетно с дейности, които са им интересни, приятни и любими и които по-най-безпроблемния начина водят до натрупване на познание и постигане на успехи. И така постепенно, с най-добри намерения, децата стават зависими от получаването на обекти и награди; искат, за да имат, а не защото се нуждаят; привързват се към нашето внимание и помощ; стават консуматори, а не инициатори на живота си. Настойчиво налагат желанията си и контролират поведението на възрастните, но в същото време трудно се изправят, когато паднат; не успяват да загубят и да намерят сили в себе си, за да поправят грешките си; не приемат друго място освен първото и бързо се отказват, търсейки зоната, в която всичко им се получава „лесно” и „интересно”, а освен това каквото и да получат все няма да е достатъчно. Затова, за да се постигне по-висока степен на удоволствие, всички ние сме принудени все повече повишаваме стимулацията. Точна така работи всяка една зависимостта – колкото повече се дава, толкова повече се иска, докато в един момент нищо не е достатъчно, за да се постигне удоволствие. Тази спирала на удоволствието, рано или късно, те изхвърля от орбита на реалността2.
Семейството има и друга много важна функция. Според Монтесори то е естествената територия на детето и изпълнява функциите си дотолкова доколкото може да даде корени на децата, за да се чувстват сигурни и стабилни в света и криле, за да летят към личните си стремежи и мечтания. Една от най-важните задачи на семейството е да приеме новия член на обществото и да го впише във веригата на родовите връзки. Долто, обаче твърди, че съвременното семейство е слабо интегрирано към предходните семейства на рода. Често не познаваме предците си и затова не се чувстваме свързани с тях. Мобилни сме и лесно сменяме местоживеенето си. Много семейства днес живеят в общности, доста различни от тези, в които са израснали. Принудени сме да се адаптираме към новите привички, но заедно с това се отдалечаваме от традициите си. Всичко това води до преживявания на базисна несигурност, която влияе не само на родителите, но и на децата3.
________________
Днес живеем във време, в което всичко е по-лесно или имаме стремеж да го направим много по-лесно. Вече е нужен само един клик с мишката и цял океан от информация ще е достъпен за теб. Това обаче е само привидно удобство! Смело може да кажем, че в този океан от информация не се плува лесно. Във водите му има всякакви разнообразни и дори противоположни мнения и човек трудно се ориентира в тяхната достоверност и надеждност. В океана от много възможности и аргументи, човек е принуден да произведе действие. Мотивирано разумно или не, осмислено или не, изборът трябва да се направи, а от него винаги има последици. Както бабите казват „Каквото посееш, това ще пожънеш“. В този смисъл става дума за една особена форма на избор, защото разтревожен от потока от информация и възможности, съвременните родители често избират да се основат на едно чуждо знание, а не са собственото си наблюдение, мислене и интуиция. В действителност произвеждането на действие донякъде успокоява тревогата му, но с цената е приемането на едно знание за абсолютно валидно и с цената на все по- голямото отдалечаване от самия себе си. За съжаление нито едно знание не е абсолютно и нито един подход не е панацея. Всичко зависи от конкретната ситуация, конкретните родители, конкретната им връзка, конкретните потенциални възможности, наличните ресурси и уникалните комбинации на соматично, психично и социално при родителите и при детето. Тази конкретност, наречена „уникалност“ изключително много затруднява принципните преценки и мотивира необходимостта за всяко едно дете и за всяко отделно семейство да се скрои решение точно по тяхната мярка. Така е и с лечението - едно и също лекарство за един човек може да се лек, за втори да е безполезно, а за трети дори да е отрова. Дозата, разбира се също е проблем – за един човек може да е нужна много малка доза от лекарство, а за друг доста по-голямо количество. Всичко зависи от конкретните комбинации при даден човек и семейство. Затова Психология фаворитизира индивидуалното. Търсим го по два начина – чрез обективните познания за механизмите, които водят до развитието на конкретното поведение при човека, но най-вече чрез подкрепа на човека да развие едно специфично умение – да познава и да усеща себе си. Само чрез този радар детето, майката, бащата и всички ние ще сме способни да се ориентираме в точния лек и в неговата доза. За съвременния човек, обаче, не този вътрешен радар, а знанието представлява опора и ориентир. Парадоксът е, че колкото повече се основаваме на знанията, толкова по-малко чуваме собствения си глас. По този начин свърхинформационната натовареност не просто разединява хората един от друга, но и разделя човека от самия себе си.
Третата генерална функция на семейството е свързана с придобиването на автономност на детето. В първите етапи на живота, родителите имат за задача да помогнат на детето да оцелее физически, а след това и да придобие двигателна и психическа автономност, за да намери своя път в живота. За да се случи всичко това семейната конструкция трябва да е не само здрава, но и относително хармонична. В епохата на т.нар. традиционното общество, семейната конструкция беше представяна от триада майка – баща – деца на върха, на която е стоеше бащата.
Социалният прогрес наложи изместването на бащата от позицията му на авторитет по посока на търсенето на равенство, мотивирано решение, право на избор. Във всичко това се състои и упадъка на функцията на бащата, превърнал се днес в някои, които изпълнява желания, той не успява да изпълни бащината си функция да ограничава удоволствието на детето. Когато мястото на бащата е окупирано от стремежа към удоволствие, човек започва да мисли единствено за собствените си удоволствия за сметка на отговорността към обществото. Упадъкът на бащата поставя детето пред един много сериозен риск. Той вече не може да защити детето си от желанието на майката да продължи да възпроизвежда вътреутробния рай за детето си и така не успява да посредничи между детето и цивилизацията. В резултат на това детето е пленено от различни заместители на майката, осигуряващи му задоволяване на нуждите. Семейството не може да доведе детето до автономност и така не може и да му даде криле. Криле в смисъл да твори, да мисли критично, да изобретява, да следва мечтите си, а не в смисъл да е под крилото на семейството си. Ако остане твърде закриляно и зависимо, детето става лесна жертва на всеки доминант – модата, учителката, приятелите, екрана. Позиционирани пред екраните от най-ранна възраст, децата се залепят за него и изключват целия свят, общуването, другите. Екраните създадоха нов модел аутизъм и психотизъм, които има трайни последици върху децата. Кондензирали възбудата в собственото си тяло, децата лесно могат да станат хиперактивни, а неразделени от първоначалните си връзки на зависимост – лесно се наркоманизират или развиват сериозни хранителни разстройства. Може да изброяваме много модерни разстройства.
Четвъртото предизвикателство пред родителите днес е да устоят на идеята, че има лесни и бързи пътища във възпитанието на децата, които са достатъчно здравословни, ефективни и устойчиви. Опитваме се да надлъжем природата, съкращавайки пътят на развитието, но цената никак не е ниска. Водени от желанието за постигане на максимална ефективност и съответно удоволствие,4 много от родителите от най-ранна възраст стимулират децата си, за да научат буквите и цифрите, да рецитират стихотворения, да говорят езици и изобщо да усвояват знания и умения. В желанието си да оползотворят оптимално високата пластичност на детския мозък, да формират отрано важни знания, преждевременно да отучат децата от грешни модели на поведение и да им дадат „отличен старт в живота“, възрастните компрометират естественото развитие на други важни процеси, които в този етап имат по-ключово значение за цялостното развитие на детето. В крайна сметка често се оказва така, че макар и много умни, въоръжени с умения и знания, децата не съумяват да ги употребят ефективно в по-късните етапи от живота си и да си послужат с тях по функционален начин. Нещо повече, ранно придобитите познания и ненавременно формираните умения могат да имат негативни ефекти върху детската личност. Детето просто не е готово за тях, но по-лошото е, че не то е инвестирало в знанието, а близките му. На този фон обикновено се развива една прекомерна капризност или непретенциозност, стремеж за доминиране или подчиняемост, свръхмотивация за постижения или липса на желание за изява, паникьосване в непредвидимите ситуации или фалшива напереност. Това са само част от причините много умни деца да не успяват да демонстрират в пълна степен знанията и уменията си или да заплащат изключително висока емоционална цена за постигнатото.
За съжаление все по-често наблюдаваме тенденция при децата да изграждат представа за себе си върху разбирането „Аз съм само това, което знам“. Последното е една от основните причини в по-късна възраст те да демонстрират неувереност или както се казва, „липса на самочувствие и ниска себеоценка“. Стъпвайки върху знанията, които имат за формиране на самооценката си, децата рано или късно стигат до един парадокс – колкото повече учат, толкова повече разбират, че не могат да научат всичко. И са прави! Не е възможно, защото колкото и да учим, ние никога не можем да изучим познанието на целия свят. Но ако се замислим, това не е нужно, защото светът се развива, когато не знаем и търсим начини да решим неизвестните за нас задачи. Именно тази нагласа в децата трябва да бъде съхранена и отглеждана, а не притъпявана от добре смлени познания и приложение на ясни модели. От друга страна увереността не е умение, което може да се изработи с упражнения или с автосугестия. Увереността е път, които всеки сам извървява чрез преодоляването на множество трудности и препятствия. От това са лишени днешните деца. Колкото повече им помагаме, толкова по-безпомощни стават те5.
_________________
Така тревогата се превръща в преобладаващ симптом днес. Тя залива съвременния човек и го провокира да търси успокоение в намирането на знания и анализ на огромни масиви от данни; да открива и прилага изпитани рецепти, които гарантирано да го доведат до благополучие; да намира фалшиви източници на вдъхновение, които да потвърдят, че „правилните“ решения ще доведе до контрол върху собственото тяло, социалните отношения, собственото време и живот. Но колкото повече се стремим към контрол, толкова повече той ни се изплъзва и все по-често не знаем къде да намерим опора за предизвикателствата, пред които сме изправени под формата на симптоми. Съвременните нужди сведоха психологията до трениране на различни умения и развитие на способности за манипулиране в полза на личните цели. На заден план остана далеч по-трудоемкото и търсене на субективната истина; опитите за преработка на онова, което човек не може да промени; градивните стремежи да облечем в смисъл своите жизнени трудности и да ги приемем.
Все пак какво да съобразяваме, когато възпитаваме децата си?
- Не задоволявайте нуждите на децата си бързо! Изяснявайте какво точно искат и за какво го искат, какво ще им даде искането и от какво са готови да се лишат заради него. Отлагайте задоволяването на желанията им според възрастта и темперамента на детето. Не забравяйте, че мигновеното удовлетворение на желанията е опасно за децата. В малката възраст те нямат нужда от много материални стимули, но за сметка на това се нуждаят от вас в борбата им да удържат доминацията на влечението към удоволствие. Оставете децата да желаят! Само това ще задвижи собствения им ход към целта и ще им даде сила да преодолеят трудностите по пътя!
- Не помагайте твърде много на децата да постигнат целите си! Нека сами се опитат доколкото могат! Не им показвайте лесни номера, а повярвайте, че те самите са способни един ден да ги открият. Така ще развиете интуитивното мислене на децата, изследователския им стремеж и креативността им. Освен това истински уверен в себе си е само този човек, който знае, че сам е извървял пътя си, преодолял е всяко препятствие и е постигнал всичко сам. Такъв човек не се чуди, а той се заема да изследва и реши проблема.
- Когато помагате на децата се опитвайте помощта да е по-индиректна, т.е. с повече разговори и емоционална подкрепа, отколкото вие да участвате в постигането на целта. Това ще научи детето на самостоятелност, активност и ще укрепи вярата му в собствените способности.
- Забранявайте и отказвайте на децата различни предмети и удоволствия! Не се страхувайте да казвате „Не“! Но не бъдете жестоки, когато правите това, а по-скоро уважителни към фрустрациите на детето. Не се съмнявайте, че границите и фрустрациите са нужни, за да може детето да се защити от свръхудоволствието, което рано или късно ще се опита да стане негов Господар.
- Научете детето да скучае! Над 35 % от наркоманите се наркоманизират, защото искат да са в постоянна възбуда, активност и доволство. Доминацията на желанието за постигане на удоволствие смазва днешните деца и ги привързва към различни дигитални устройства и вещи, предлагащи им бърза и лесна свръхстимулация.
- Не изнасяйте на децата лекции и не ги лъжете! Те не се учат от думите ви, а от това, което виждат, че правите вие! Трябва да ви предупредим, че разминаването между думите и делата ви, ще има обратен ефект върху връзката ви с детето. Затова саморегулирайте се и преживявайте важните моменти с детето си – не само хубавите и не само лошите!
- Давайте възможност на детето си да греши, да изследва и изобретява! Креативността и увереността се изграждат единствено в среда, в която грешките са допустими и е създадена възможност за поправянето им. Покажете на детето, че самите вие грешите, но и че сте способни да се извинявате и да се коригирате.
- Не вършете вместо детето си това, което то е способно или почти способно да свърши само! За да научиш детето си на определено умение, не забравяйте, че първо то трябва да е неврологично способно да извърши това. Второ трябва да се събуди желанието му да може и да знае. Едва, след всичко това, може да се фокусирате върху изграждането на конкретното умение. Днес правим обратно, първо изграждаме умения, а после мислим каква цена е платило детето за него. Уменията се развиват бавно и винаги във връзка с възрастово възможното за детето.
- Откажете се от съревнованието с другите майки по отношение на развитието на децата! Децата не са състезателни коне, те не бива да участват в състезания по този начин. Всяко има свои стил, темп, капацитет, жизнен път и всяко ще бъде важно и полезно стига да стане добър, уважаващ себе си и активен човек!
- Интересувайте се от мнението на децата, обсъждайте с тях, позволете им да наблюдават как вие се справяте! Добрата връзка с детето ви дава шанс да следвате неговата уникалността им и да ги приобщавате към обществените норми. А добрата връзка с детето е ключът към преодоляването на изпитанията в тинейджърската възраст.
Автори: Диана Цветанова Асенова - клиничен психолог, психотерапевт; Станимира Динкова Начева - клиничен психолог, психомоторен терапевт