БГ Лекари

БГ Лекари

Тънката граница между свързване с другия и изгубване на себе си - Част 2

Албена Комитова - психолог, психотерапевт и професионален коуч

 

Пропуснал си Част 1? Виж я тук → Част 1

 

След като спреш да се разливаш… какво се случва после?

В първата част говорихме за онзи почти незабележим момент,
в който от свързване започваме да се губим.

За реката, която губи бреговете си…
и започва да се разлива.

Но има още нещо, което често не се казва.

Когато започнеш да се връщаш към себе си…
рядко отиваш директно в баланс.

По-често махалото тръгва в другата посока.

 

От разливане… към стена

След дълго време, в което си давал прекалено много,
в един момент идва умората.

И тогава се появява нещо ново:

твърдост. дистанция. затваряне.

Не защото не искаш близост.
А защото искаш да се предпазиш.

Твърдите граници са като стена.

Те пазят.
Много добре пазят.

Но също така…

не позволяват да има среща.

 

Може да се разпознаеш тук, ако:

  • държиш дистанция, дори когато ти се иска близост
  • трудно допускаш хора до себе си
  • избягваш да споделяш уязвимост
  • усещаш, че трябва да си нащрек
  • се затваряш при напрежение или конфликт
  • предпочиташ да се отдръпнеш, вместо да останеш в контакт

 

Това не е студенина.

Това е защита.

Често родена от моменти, в които:

  • границите ти са били нарушавани
  • преживял си болка, претоварване или разочарование
  • си се научил, че близостта може да наранява

И тогава вътрешният избор става:

По-добре сам… отколкото отново наранен.“

 

Цената на стената

Твърдите граници пазят от болка.
Но също така ни лишават от:

  • близост
  • спонтанност
  • нова опитност
  • движение
  • смисъл

И се появява нещо много тихо:

самота… дори когато има хора около теб

 

Махалото

Често движението изглежда така:

  • от разливане → към затваряне
  • от затваряне → обратно към разливане

Това не е объркване.
Това е процес.

Тялото и психиката търсят нова форма.

 

Има и трето място

Не е в крайностите.

А между тях.

Граници, които не са нито липса, нито стена.

А жив процес.

 

Като реката, за която говорихме

Когато има брегове -
реката не спира да тече.

Тя става:

  • по-дълбока
  • по-ясна
  • по-силна
  • по-жива

Бреговете не я ограничават.
Те ѝ дават форма.

 

Така изглеждат и зрелите граници.

Не твърди.
Не разляти.

А гъвкави.

 

Гъвкавите граници

Те се променят според:

  • ситуацията
  • човека срещу теб
  • вътрешното ти състояние

И се усещат като вътрешна опора, а не като напрежение.

 

Те:

  • дават стабилност, без да втвърдяват
  • създават близост, без да разливат
  • носят спокойствие, без да изолират
  • помагат да избираш, вместо да реагираш
  • свързват те със собствената ти истина

 

Как започва това?

С един въпрос.

Коя моя нужда имам да уважа точно сега?“

И още един:

На какво трябва да кажа ‘не’, за да кажа ‘да’ на себе си?“

 

Понякога това звучи съвсем просто:

  • „Имам нужда от време.“
  • „Не ми е комфортно.“
  • „Това е моето решение.“
  • „Нямам ресурс в момента.“

Без:

  • обяснения
  • оправдания
  • убеждаване

С:

  • яснота
  • присъствие
  • уважение

 

Защото границата не е срещу другия.

Тя е за теб.

 

И тук се затваря кръгът от първата част

Там говорихме за реката, която се разлива.
Тук говорим за реката, която отново намира бреговете си.

И започва да тече.

Шумно, игриво, с цел и посока

 

И ако усещаш, че се люлееш между тези две крайности -
разливане и затваряне…

може би си точно там, където започва пътуването към теб самия..

 

Понякога сам.
Понякога в разговор.
Понякога в пространство, в което можеш да бъдеш себе си и да изследваш без натиск.

И ако усетиш, че е време да направиш следващата крачка,

Като това да си запазиш час за среща.

Не като решение.
А като още един бряг,
по който реката започва да се връща към себе си.

Продължи с Част 3 → [виж тук]

 

Автор: Албена Комитова - психолог, психотерапевт и професионален коуч

Повече за автора тук.