Профилът на човека, склонен към онкологично боледуване в съвременната психосоматика често се свързва с личност от типа C (cancerous) – неуверени, безпомощни, пасивни, неконфликтни, задържащи всичко в себе си, стремящи се към одобрението на другите, със социално желателно поведение. Остава отворен въпросът обаче дали ракът всъщност не благоприятства за оформяне на такъв тип поведение поради тежестта на стигмата; или и преди него са съществували тези характеристики. Проучванията не разглеждат типа на личността преди поставянето на диагнозата, а и не бива да пропускаме, че личностите от типа C всъщност разполагат и с добри черти (тъй като често се изтъкват само лошите) – те са визионери, имат отношение към детайлите, прагматици, любезни, възпитани, добри в екипната работа. Тази теория често създава възможност за стигматизиране на онкоболните, вменаване на вина у тях („Аз съм такъв и сам си докарах рака“), неотчитане на тяхната уникалност и неповторимост като личности, на техните успехи и победи в миналото; и гледане на тях просто като на едни „неработещи стратегии за справяне“ – дори от психолози и лекари.
Виктор Франкъл и логотерапията, която той създава като психотерапевтична парадигма, се изправят срещу тази типологизация с тезата, че характерът на човек се изгражда и надгражда през целия му живот, и то с особена сила в трудни моменти: „Чертите на характера в никакъв случай не играят решаваща роля: в крайна сметка решаваща винаги е позицията на личността.(…) Докато градя съдбата си, личността, която съм, формира характера, който притежавам“ (Франкъл, 2018, с. 219). Логотерапията не изключва тезата, че болестта може да се превърне в „перфектната буря“ и да формира един нов и по-здрав характер – а ключът за това е в интерпретацията на смисъла, който човек й придава, и изборите, които прави след нея.
Екзистенциалният терапевт Ървин Ялом, разработил групите за взаимопомощ при онкоболни, наблюдава възможностите за посттравматичен растеж след диагнозата при немалък процент пациенти като прави впечатление, че избягва да ги категоризира по психосоматичен профил:
„Изправени пред лицето на смъртта, хората реагират различно. Имаше такива, които бързо се предаваха, изпадаха във вцепенение или се отдаваха на отчаянието. Имаше обаче и една друга група, при това немалка – около 30–40%, на които близката среща със смъртта действаше като катализатор. Те преживяваха промени, които могат да бъдат определени само като личностно израстване, съзряване или помъдряване. Тези хора пренареждаха своите приоритети, преставаха да придават важност на тривиалното и започваха да посвещават времето си на действително значимите за тях неща – обичните хора, сменящите се сезони, музиката и поезията, – които дълго бяха пренебрегвали. Както казваше един от тях: „Ракът лекува неврозите”.