КАКВО Е ТРАВМАТА?
Травмата не е събитието, което ни се е случило, колкото и обективно ужасно и тежко да изглежда то. ТРАВМАТА е начинът, по който сме преживели дадено събитие. В даден момент от живота си сме се оказали емоционално сами - без подкрепа, без възможност за споделяне, опитвайки се да се справим сами с емоционалната болка, която дадено събитие ни е причинило. Това е оставило следа в нас, която е болезнена и определяме като травма.
ТРАВМАТА може да е предизвикана както от „големи“, така и от обективно изглеждащи „малки“ събития. Събития, които могат да не впечатлят много останалите, или дори да са останали невидими за тях, могат да се окажат повече или по-малко значими, определящи и важни за нас, защото в даден момент са били трудни и болезнени. В този момент вероятно сме имали малък или дори никакъв капацитет да се справим със случващото се и по някаква причина сме останали без външна подкрепа - възможно е да сме били физически отделени от приемаща и подкрепяща среда, да сме се срамували да поискаме помощ или хората около нас също да не са имали ресурса да ни окажат нужната подкрепа. Когато преминаваме през сложни за нас събития без емоционална подкрепа, без възможност за споделяне и получаване на топлота и любов, ние се опитваме да се справим сами с това доколкото и както можем. Това преминаване оставя следи – понякога по-ясно изразени, друг път скрити дори от самите нас. Следи, които са често болезнени и точно поради тази причина предпочитаме да не ги докосваме или да ги забравим. Тази следа в психиката ни, от начина, по който сме се справили с болезнена ситуация, играе съществена роля при формирането на личността ни.
РОЛЯТА НА ТРАВМАТА
Казваме, че травмата е болезненият път, по който психиката ни се е справила с дадено събитие, за да може животът да продължи. Различни събития в живота ни се отразяват по различен начин. Ако си представим едно стъкло - ясно е, че голям и тежък предмет, който се блъска в него може да го разруши на момента и то да се посипе на земята на малки парченца, рухвайки под напора на чуждото тяло. В повечето случаи обаче, ударено от по-малки предмети и с по-малка сила, стъклото само се напуква. От центъра, където е уцелено то, тръгват като паяжинка малки нишки, които могат да достигнат до всяка част на стъклото, но стъклото все пак остава цяло. По подобие на тази визуална представа със стъклото можем да погледнем и към травмата. В центъра на паяжина стои събитие, което не ни е разрушило, но ни е напукало и е пуснало нишките си до различни части на личността ни. Понякога тези части са толкова отдалечени от центъра, че трудно си даваме сметка за връзката им с него. В паяжината, която тръгва от центъра може да има вплетено всичко – от една страна болка, срам, или вина, но от друга - изградена смелост, твърдост или способност за креативно справяне в трудни моменти. Често свързваме травматичното събитие с „нещо, което ни се е случило“, но понякога то може и да е „нещо, което не ни се е случило“ – липсата, недостига, отсъствието също могат да породят болезнено преживяване, което да остави следа.
Това, което допълнително усложнява разбирането е преплитането на нишки, свързани с различен център – случва се така понякога, че има няколко различни събития в живота ни, в които сме останали сами. Сякаш няколко малки камъчета са ударили стъклото на психиката ни, но не са ни счупили – успели сме да запазим живота, трансформирайки се по собствен, креативен начин. Така върху дадено качество, модел на поведение или преживяване, може да оказват влияния нишки, които идват от различни места, от различен епицентър.
КАКВО МОЖЕ ДА НАПРАВИ ТЕРАПИЯТА?
Случилото се не може да се промени, събитията в миналото ни са такива, каквито са. Няколко неща обаче могат да се променят по време на терапията по отношение на травмата.
Това, което можем да получим в терапията е повече яснота и разбиране - до къде травматичното събитие е пуснало своите нишки, кои области на живота и личността ни е повлияло, какво сме научили като модел на поведение и доколко този модел ни върши работа в настоящите ситуации, кога и доколко действаме неосъзнато, заради болезнената ни свързаност с травматичния център. Всичко това разширява собствената ни осъзнатост и постепенно води до по-голяма свобода, повече приемане и лекота.
Психотерапевтичната работа е подобна на кинцуги – японското изкуство за поправяне на счупена керамика чрез залепване със злато. Това е златно спояване на отделните парчета. Пропукването, счупването, ремонтът са част от историята на предмета и не са неща, които трябва да се крият. Именно те могат да направят от предмета произведение на изкуството.
Подобно на това, психотерапевтичната работа може да ни даде възможност да видим отделните си, пропукани части от себе си по нов начин - съшити със златен кант, да преживеем целостта, красотата и уникалността на собствената си личност. И по този начин да се свържем с останалите – не през болката, а през любовта.
Автор: Виолета Тодорова - психолог и психотерапевт