Симптомите на паническата атака са по-скоро физически: ускорен пулс, повишено кръвно налягане, забързано дишане, затруднено, плитко дишане, изпотяване, треперене, замайване, кънтене в ушите, омаломощяване, придружено с много силно емоционално преживяване на силен страх от полудяване, страх от загуба на контрол върху тялото, страх от смъртта.
При паническите атаки няма тригер, няма какво да ги провокира, появяват се когато сме по-отпуснати и задръжките ни падат. Случва се в ситуации, в които е нелепо това да се случва, но точно тогава стражите на съзнанието са позаспали и излизат притесненията. Паническите атаки всъщност са разтоварване на напрежение, тялото се опитва да се отърве от вече натрупано напрежение вътре в него. Тези симптоми са свързани с повишен стрес, свързани с активирания симпатиков дял на автономната ни нервна система. Това е състоянието, когато се подготвяме за някакво действие, поведение във външния свят, с което да смъкнем напрежението. Когато това не се случва, се появява паническа атака. Подсъзнанието, което работи с тялото ни открива вариант това напрежение да излезе от нас, под формата на треперене, повишен пулс. Това обаче е проблем, защото паническата атака не е приятно състояние. Отпускането след нея не е онова приятно преживяване на вече свършена работа, а е по-скоро едно изтощение.
Съзнанието и тялото започват да функционират по два противоположни начина: в съзнанието няма никаква логика за това, което се случва, тялото обаче поема контрола и случва нещата, без да пита тялото съгласно ли е или не. От там е произхода на паническата атака. Тя идва от нашето желание да държим контрола - обаче в главите си. Единственият начин да имаме контрол е нашето действие, нашето поведение. Когато това не се случва, налягането си остава вътре в нас и се появява паническата атака.
Или да го обясним така.
От една страна поведението може да е АТАКА, НАСТЪПЛЕНИЕ, ОТСТОЯВАНЕ /ОЧЕРТАВАНЕ НА ГРАНИЦИ, ДА СЕ ЗАЯВЯВАМЕ/ но това е в разрез на нашето възпитание, как така ще искаш другите да се съобразяват с теб, ще си налагаш мнението.
От друга страна поведението може да е БЯГСТВО, ОТСТЪПЛЕНИЕ, ПРИЕМАНЕ /смирение,подчинение, да кажа „не мога, не знам”. Това пак е в разрез с възпитанието, как ще бъдеш уязвим, не можеш да си признаеш, че нещо не можеш и не знаеш. И това ни се отнема.
Ако поне едното поведение е отпушено, можем да балансираме.
Когато и двете поведения ни бъдат отнети, цялата тази енергия се нагнетява, като тенджера под налягане, все нанякъде има нужда да избие и да се изразходи - и се случва паническата атака. Паническата атака е всъщност контрол, който държим в главата, това ни носи усещане за спокойствие и сигурност, като само си представяме какво бихме казали, какво бихме направили, без да предприемем конкретно действие.
Паниката и атаката са две абсолютно противоположни единици. Ако атаката е нападение и настъпление, то паниката е да мога отстъпя, да преценя, че обстоятелствата или другият са по-силни и е по-печелившо за мен да отстъпя.
При паниката и атаката има две основни емоции. При паниката би бил страха, а при атаката – гнева. Доста често, когато човек изпитва гняв, го изразява като страх или когато изпитва страх, го изразява като гняв.
Когато човек е изплашен, изпитва страх, стреснал се е за живота си, вместо да приеме помощ, той напада и озверява.
Или когато човек е доста гневен, но му е било втълпено, че да изпитва тази емоция е лошо, той я глътва и я прибира обратно към себе си, изплашен от интензитета на собствената си емоция, вместо да изрази гнева си като заявяване и отстояване, го изразява като страх.
Когато тия две неща се кръстосат и се обърка начина на изразяване, се получава това менгеме, защото нито една емоция не е изразена по правия си път и от менгемето се получават паническите атаки. Част от лечението на паник атаките е това нещо да се прекръстоса и гневът да си отиде към атаката, а страхът, паниката да си отиде към отстъплението, както ни е заложено в природата.
Паническата атака е моментното състояние, а паническото разстройство е: повтарящи се такива ситуации и страха от това да не се повторят отново, страх от това да не се паникьосам.
Ако задържаме в себе си импулсите за отстояване или импулсите за отстъпление, паник атаките са ни сигурни. Ако все по-вече си позволяваме да бъдем честни, искрени и автентични в изразяването на тези си емоции, то тогава паническите атаки биха останали в миналото.
Автор: Снежана Богданова - психолог, психодрама асистент