За хората със забързано ежедневие направих 🎧 аудио подкаст „Слушай психология“. В случай, че съчетавате по няколко задачи и нямате време да прочетете, може да изслушате статията тук:
Като майка на 9-годишен син и психолог днес поставям фокус върху темата за дигиталните игри при децата. По-конкретно обръщам внимание на механизмите, върху които са изградени тези игри, и до колко степента на развитие на детския мозък позволява саморегулация. Какво можем да направим ние като родители и защо е важна нашата намеса?
Как започна всичко?
Един ден, взимайки сина ми от училище, го попитах как е минал денят му. Сподели, че следобед са били в двора на училището. Зарадвах се и попитах: „Чудесно, на какво играхте?“ Отговорът беше: „Говорихме си за Roblox.“
По път към вкъщи ме попита: „Като се приберем, ще може ли да играя?“ Отговорът ми винаги е един и същ: „Като се приберем, ме попитай пак.“ Прибрахме се навреме, позволих му да играе, докато приготвя вечерята. Мина около час — напълно достатъчно за учебен ден, според мен.
Какво последва?
Нави си аларма. Тя звънна по време на вечеря. Той вдигна рамене, взе си телефона и каза „само в този момент мога да си купя определени неща на по-ниска цена“. Или нещо подобно- не запомних точно, но ми направи впечатление.
По-късно го видях в кухнята до телефона му. Попитах го какво прави, а той ми отговори нещо различно от очевидното — тоест, излъга ме.
Нека разгледаме по-детайлно ситуацията, която не е твърде различна сред голяма част от връстниците му.
- Във времето за игра на двора, децата не се движат, не тичат, не играят, не ползват творческото си въображение, за създаване на игри и моменти на вълнения от реални ситуации. Не е тайна, че когато детето не е изморено физически, то е изморено психически и емоционално.
- Във времето извън училище мисълта му е насочена към дигитални игри, към това, че в определен час, ще пуснат елементи от играта на по-ниска цена или ще могат да си купят нещо по-интересно само в този момент. Това създава едно трескаво очакване, силно вълнение, което доминира многократно от раддостта да поиграеш навън с топка.
- Това трескаво състояние така го обзема, че детето прекрачва граници. Не спазва правилата, които са установени в дома.
Какво открих, когато събрах повече информация?
Съвременните онлайн игри за деца и тийнейджъри използват елементи на т.нар. поведенчески дизайн — механизми, които карат мозъка да търси „още“.
Това включва:
- Времеви куестове / награди – „Влез в 17:00, за да вземеш…“.
Те активират силно усещане за спешност, така мозъкът повишава нивата на хормона кортизол, свързан най-общо казано със степен на стрес и допамин, който създава усещане за удоволствие и мотивация.
- Непредсказуеми награди – детето не знае дали ще се падне нещо ценно.
Това е същият механизъм като лотарията.
- Социално сравнение – разговорите в училище за герои, скинове, нива.
Това усилва вътрешния натиск на база на една от основните ни потребности - да се чувстваме принадлежни към определена група и усещането на детето „да е като другите“.
Дизайнът на игрите включва техники, които директно засягат системите за награда в мозъка. Съвременните игри са създадени така, че да превърнат вниманието в най-ценната „валута“. Механизмът е прост: колкото по-често детето влиза, колкото по-силно е емоционално въвлечено, толкова по-успешна е играта за производителите. Затова много игри използват непредсказуеми награди, времеви прозорци, ограничени оферти, спешност и социално сравнение. Когато детето не знае дали следващия път ще получи ценен предмет, мозъкът освобождава хормона допамин — той поддържа любопитството и мотивацията. Това е същият механизъм, който активират хазартните игри при възрастните, но при децата вляе много по-силно, защото мозъкът им все още е в процес на развитие.
Част от предизвикателството на тази ситуация се корени в самата невробиология. Децата на възраст между 7 и 12 години имат изключително чувствителна система за награда, а зоните в мозъка, отговорни за самоконтрола и овладяване на импулсите, все още са незрели. Това означава, че те изпитват силни желания, но нямат напълно развит механизъм за отлагане на удоволствието. Затова за възрастен е лесно да каже „Ще го направя по-късно“, докато за дете тази мисъл често е почти физически трудна. След тази възраст, в началото на пубертета, допаминовата чувствителност нараства дори повече, а нуждата от принадлежност става доминиращ социален фактор. Когато в училище всички говорят за дадена игра, мозъкът на детето възприема това като сигнал, че е важно да е „част от групата“. Така играта се превръща не просто във виртуално забавление, а в социална валута. И това още повече подхранва вътрешното напрежение и мисленето за нея.
Какъв е резултатът — умът се върти около играта дори когато детето не играе. Това не е зависимост в клиничен смисъл. Повишените нива на допамин оказват силно въздействие върху нервната сиситема на детето. Степента му на развитие все още не му осигурява възможност за саморегулация в такива моменти. Тук децата са безсилни и идва време за ролята на зрелия и отговорен възрастен.
Какво може да направи той?
Важно е да подчертаем, че голяма част от родителите, които спазват разумни ограничения, понякога се чувстват виновни, че въпреки всички правила детето продължава да мисли за играта прекалено много. Но истината е, че това не е знак за слабост, нито за липса на дисциплина. Играта е проектирана така, че мозъкът трудно да я „пусне“. Когато самият дизайн създава изкуствена спешност, е нормално децата да се чувстват притеглени от нея — това е невробиологична реакция, а не личен избор.
Въпросът е какво могат да направят родителите, за да подкрепят доброто психично, емоционално и физическо здраве на детето, без да изпадат в крайности или постоянни конфликти.
- Първата стъпка е осъзнаването. Когато разговарям със собствения си син, му казвам, че игрите са направени така, че да напомнят за себе си, дори когато не играеш. Това не само намалява напрежението, но и му помага да разбере, че преживяването не е „негов проблем“, а предизвикателство, което е общо за много деца. Ако кажем нещо от типа на: „Знам, че когато играта ти дава награда точно в определен час, мозъкът започва да мисли само за това. Това е нормално — играта е направена да създава такъв ефект.“Това намалява чувството за вина и отваря възможност за диалог. Има значение детето да знае, че няма нещо грешно в него и не затова се налагат определени граници и рамки за времето пред екран.
- Физическата активност също е ключов фактор. Съвременните деца често не се изморяват физически достатъчно, а това води до емоционално натрупване. Когато тялото няма къде да „изхвърли“ енергията, тя се натрупва в психиката — създава раздразнителност, тревожност, фиксация. Дори 15–20 минути физическа активност могат да прекъснат допаминовия цикъл, и след това детето мисли по-малко за онлайн играта.Нервната система се пренастройва. Децата имат биологична нужда от движение, за да обработват емоциите си по здравословен начин.
- Друга важна стъпка е осъзнатото отлагане. Когато детето се сети за играта в момент, когато не е подходящо да играе, може да му се помогне да отбележи мисълта и да я остави за по-късно — не съсзабрана, а с умение да я „постави на пауза“. Това е малко упражнение по саморегулация, което развива по-зрели мозъчни пътища. Помага и въвеждането на реални дейности, които дават елемент на стратегия, изненада или съревнование — настолни игри, карти от типа на Те подхранват същите „приятни“ системи на мозъка, но без екран.
- И най-важното: ролята на родителите е не просто да ограничават, а да създават контекст. Когато разбираме как са проектирани игрите, виждаме по-ясно защо децата реагират така. Ние сме тези, които поставят здравословните рамки, подкрепят емоционалната стабилност и предлагат алтернативи. Не бива да се страхуваме, че сме „строги“, когато говорим за здравето на детето. Но не бива и да се обвиняваме, ако децата ни реагират силно на игрите — това означава, че мозъкът им работи точно така, както е програмиран да работи, а не че сме пропуснали да направим нещо.
Децата не са слаби, защото лесно се увличат. Игрите са създадени така, че детския мозък да нямат шанс да се откъсне лесно. Затова нашата задача е да бъдем водачи в този процес: да даваме рамки, да поддържаме диалог, да разбираме механизмите и да създаваме реални преживявания. Това е начинът да поддържаме техния емоционален, психичен и физически баланс в свят, който все по-често изкушава да останем във виртуалното пространство, вместо да бъдем част от реалния живот.
Понякога любовта ни към децата е в границите, които поставяме.
В случай, че наблюдавате при детето, че:
- не може да стои спокойно
- трудно се концентрира
- няма търпение
- не играе самостоятелно
- избухва при най-малкото нещо
обърнете внимание, че времето пред екран води до свръхстимулация на мозъка.
Неблагоприятно е денят да започва във виртуална среда или устройство да е помощника за „лека нощ“ – това е скъпоструващо удобство с неблагоприятен ефект в дългосрочен аспект.
Нека сме ангажирани днес, за да ни е по-леко утре.