Една от най-ранните и дълбоко вкоренени фантазии, които много от нас носят, е идеята, че някой друг ще ни подкрепя безусловно. Че партньорът, приятелят, семейството ще застанат до нас просто защото ни обичат, защото сме ние, защото така „трябва“.
Истината, която понякога ни изненадва, е, че реално никой не ни подкрепя заради нас самите – всеки подкрепя себе си и своите ценности, желания или интереси. Това не е студена или жестока констатация, а просто наблюдение на човешката природа. И точно в това осъзнаване има освобождаваща сила: когато приемем, че другите действат от своята гледна точка, спираме да чакаме чужда безусловна подкрепа и започваме да се грижим по-осъзнато за себе си.
Вярванията на малкото момиче (или момче) в нас често звучат така: партньорът ме подкрепя, защото ме обича и иска да съм щастлив/а; приятелите и близките ме подкрепят, защото са добри хора и искат светът да е по-добро място; хората правят добро просто ей така. Те са красиви, но наивни – принадлежат на детската част в нас, онази, която е имала нужда някой да се погрижи, да види, да избере нея.
В зрялата реалност подкрепата почти винаги има друга логика. Партньорът може да те подкрепя, защото те е избрал, защото за него е ценно да бъде във връзка с теб, защото вярва, че с теб е по-добра версия на себе си, или защото усеща, че когато ти получаваш онова, което те радва, ти си по-жив и свързан със себе си – и тази енергия достига и до него. Това не прави подкрепата по-малко истинска, напротив – прави я по-честна.
Същото важи и за приятели, колеги, роднини, дори непознати. Подкрепата рядко е напълно лишена от личен мотив – хората откликват, когато нашата кауза съвпада с тяхната визия за света, когато действията ни валидират техни ценности или когато болката ни докосва тяхна лична, често несъзнавана тема.
Това ясно се вижда в контекста на обществените протести. Масово хората не излизат, защото дълбоко преживяват съдбата на конкретния човек, заради когото е започнал протестът. Рядко мислят как този човек ще продължи живота си след травмата, загубата или несправедливостта. Много по-често протестът активира нещо лично – усещане за пробойна в система, която ги засяга, страх за собствената сигурност, натрупан гняв или стара болка, която търси израз. Хората излизат, за да защитят идея за свят, в който сами искат да живеят. Това не е лошо, това е естественият начин, по който психиката придава смисъл и се мобилизира за действие.
Когато осъзнаем, че отговорността за това как живеем и как се чувстваме е изцяло наша, че никой не ни е длъжен и никой не ни е виновен, това всъщност е освобождаващо. Когато сътворяваме живота си осъзнато и виждаме себе си с всички свои аспекти, можем да встъпим в зрели партньорски взаимоотношения, в които двама души се влагат и изграждат заедно, всеки ден.
Става дума за партньорски взаимоотношения от състояние на уязвимост, носещи емоционална свързаност, отговорност и интимност. За да си позволиш да бъдеш себе си и да видиш отражението си в другия, е необходима осъзнатост – да приемеш образа, който се връща към теб. Да го видиш, да го допуснеш и, независимо дали е светъл или тъмен, носи радост или тъга, болка или страх – да останеш заедно с тази картина. Да осъзнаваш, че това, което виждаш, в голяма степен си самият ти. Когато картината не ти харесва, не изпадаш в агресия спрямо другия или себе си, а си позволяваш да се учиш и да растеш. Да бъдеш уязвим. Да дадеш информация на човека срещу теб как се чувстваш, да обърнеш внимание и на неговите емоции и въпреки дълбочината и силата на тези моменти, да преминавате през тях с тихо смирение и мъдрост.
Най-добрата възможност да видиш себе си е чрез отражението в друг човек. Именно заради това много хора предпочитат да остават емоционално дистанцирани. В голяма степен наследяваме модели на взаимоотношения от родителите си, а здравословните примери са малко. Във всеки момент имаме избор: да живеем механично, повтаряйки живота на роднините си, или да живеем осъзнато и да сътворяваме себе си и своята реалност. Всяка малка стъпка води до видими резултати. Това е подкрепящо и стимулиращо.
Ако не познаваме себе си, ние не търсим партньор – ние търсим спасител. Търсим някой да ни допълни, да запълни вътрешна празнота или да излекува рана от емоционално изоставяне в детството. Често избираме хора, които възпроизвеждат същата болка. Не защото ни е добре, а защото ни е познато. За психиката познатото често се преживява като по-сигурно от здравото.
Много от нас са умели в отричането – научили сме го от родители, които не са валидирали вътрешния ни свят. Като деца се усъмнихме в собствените си усещания. Като възрастни често не вярваме на интуицията си. Усещаме, че нещо не е наред, но оставаме. Самоизоставяме се в името на връзката, рационализираме чувствата си и пренебрегваме сигналите от тялото и сънищата ни. Така партньорът се превръща в огледало не на любовта, която искаме, а на раната, която носим.
Ако не се обърнем към първичната си рана, ние емоционално оставаме деца. Ранено дете в тяло на възрастен – чувствително, срамуващо се, жадуващо да бъде видяно. В отношенията това дете реагира импулсивно, преживява силен страх от изоставяне и често търси родител, а не партньор. Партньорът не трябва да влиза в ролята на родител. Докато не започнем осъзнато себеизследване, връзките ни често са сцена, на която разиграваме неотработеното си минало – отново и отново, с различни лица, но със същата болка.
Подкрепата, любовта и партньорството не са романтични идеали, а динамика между два вътрешни свята. Колкото повече познаваме себе си, толкова по-малко изискваме другият да ни спасява. И тогава партньорът вече не е огледало на раната, а огледало на нашия растеж, зрялост и способност да обичаме осъзнато.